— Намерих следата — каза Торак и прекъсна мислите й.
Тя спря да дъвче.
— Накъде са поели?
— На запад, от другата страна на склона, после надолу през буковата гора. — Той се пресегна и разбърка огъня, чертите на слабото му лице бяха напрегнати. — Мечката го е следвала по петите.
Рен си представи как вълчето тича през гората и мечката го настига.
— Торак — рече тя, — съзнаваш ли, че като следваме Вълк, всъщност вървим по дирите на мечката?
— Да.
— Ако я доближим…
— Знам — прекъсна я той, — но ми омръзна да чакам. Чакахме цяла нощ и нищо. Трябва да идем да го намерим. Поне аз трябва да ида. Ти можеш да останеш тук…
— Не! Разбира се, че ще дойда с теб! Само си говорех. — Рен погледна към увесената на пръта ръкавица от гарванова кожа.
— Мислиш ли, че ще свърши работа? — попита момчето, проследявайки погледа й.
— Не знам.
Магията му се стори доста добра, когато му я бе обяснила вчера.
— Щом някой се разболее — беше казала тя с важен тон, — обикновено причината е, че е ял нещо лошо. Ала понякога е, защото душите му са подмамени от демони. Болните души трябва да бъдат спасени. Виждала съм много пъти как Саен го прави. Тя привързва малки въдичарски кукички към върховете на пръстите си, за да й помогнат да улови болните души, после приготвя специална отвара, за да освободи своите души, та да могат да напуснат тялото й и да намерят…
— Какво общо има това с Нануак?
— Сега ще ти обясня — отвърна момичето и му хвърли успокоителен поглед. — За да ги намери, Саен трябва да скрие своите души от демоните.
— Аха. Значи, ако направиш като нея, ще можеш да скриеш Нануак от мечката?
— Така мисля. Тя променя външността си, като маже лицето си с пелин и земна кръв, после си слага маска от кора на калина и я прикрепя с косми от всеки член на клана. Смятам да направя същото. Е, поне донякъде.
После Рен бе измайсторила малка кутия от кора на калина и я бе намазала с пелин и червена охра. Сложи вътре каменния зъб и я завърза с косми от своята коса и от косата на Торак.
Беше облекчение да правят нещо, вместо да се тревожат за Вълк, и тя се почувства горда от себе си. Но сега, в светлото мразовито утро отново я налегнаха съмнения. Та какво разбираше тя от магии?
— Хайде — каза Торак и скочи на крака, — следата е добра. Светлината е подходяща и слънцето е ниско.
Рен подаде глава от заслона.
— Ами мечката? Може да е загубила миризмата на Вълк и да се връща за нас.
— Едва ли — отвърна той. — Мисля, че още го преследва.
Думите му не успяха да я накарат да се почувства по-добре.
— Какво има? — учуди се Торак.
Тя въздъхна. Щеше й се да каже: „Моят клан ми липсва много; страшно се боя, че Фин-Кедин никога няма да ми прости, задето ти помагам да избягаш. Мисля, че сме луди да преследваме мечката. Имам ужасното чувство, че ще се озовем на място, където най-малко искам да ида. И не съм сигурна, че трябва да съм тук, защото, за разлика от теб, аз не съм Слушателя и не съм в Предсказанието, аз съм просто Рен. Но няма смисъл да ти казвам всичко това, защото сега ти мислиш единствено как да намериш Вълк“. — Затова накрая рече: — Нищо. Няма нищо.
Торак й хвърли изпълнен със съмнение поглед и се зае да гаси огъня.
Цяла сутрин следваха дирята през буковия лес, а после през една смърчова гора, като завиха на североизток и непрекъснато се изкачваха. Рен не спираше да се диви на следотърсаческите способности на Торак. Той сякаш се движеше в транс — оглеждаше земята с безкрайно търпение и често откриваше някакъв дребен знак, който повечето опитни ловци биха пропуснали.
Светлината в късния следобед бе започнала да намалява, когато Торак изведнъж спря.
— Какво има? — попита тя.
— Шт! Май чух нещо. — Той постави ръка на ухото си. — Ето! Не го ли чуваш?
Рен поклати глава.
Устата му се разтвори в широка усмивка.
— Това е Вълк!
— Сигурен ли си?
— Бих познал воя му навсякъде. Хайде, той е там. — Торак посочи на изток.
Сърцето на момичето се сви. „Не на изток — помисли то. — Само не на изток“.