Той също свали брезовото лико и примигна на светлината. Не можеше да види нищо от силния блясък.
— Още го чувам — каза Торак и тръгна напред, за да погледне по-добре. — Може би просто е потънал под…
Този път не получи предупреждение. Нямаше шум от пропукващ се лед, нито свистене на свличащ се сняг. В един момент се движеше, а в следващия — вече падаше в нищото.
Двадесет и четвърта глава
Удари си коляното и извика от болка.
— Торак! — прошепна Рен отгоре. — Добре ли си?
— Да… така мисля — отвърна той. Беше пропаднал в пукнатина в леда. Една малка издатина го беше спряла да не полети към смъртта си.
В бледата светлина видя, че дупката е тясна — можеше да докосне стените й, ако протегне ръце, — но дъното не се виждаше. Далеч долу се чуваше шум от течаща вода. Беше уловен в капана на Ледената река. Как щеше да се измъкне сега?
Рен и Вълк надничаха отгоре. Сигурно бяха на около три стъпки разстояние. Или може би на трийсет…
— Поне знаем къде тече водата — пошегува се Торак, като се опитваше да запази спокойствие.
— Не си паднал много дълбоко — каза Рен, за да го окуражи. — И раницата още е на гърба ти.
— И лъкът ми — отвърна той, стараейки се да не издава страха си. — И Нануак. — Торбичката все още беше здраво завързана за колана му. „Нануак“ — помисли си ужасено.
Ами ако не успее да се измъкне? Ще остане заклещен тук долу, а заедно с него и Нануак. Без Нануак нямаше да могат да унищожат мечката. Цялата гора щеше да бъде обречена, защото той не беше внимавал къде стъпва…
— Торак? — извика тихо Рен. — Добре ли си?
Той се опита да каже „да“, но от устата му излезе нещо подобно на грачене.
— Не толкова високо! — задъхано прошепна тя. — Ако разсърдим Реката, може да ни изпрати друга лавина, и то близо до дупката.
— Благодаря за предупреждението. Не се бях сетил за това.
— Ето, опитай да се хванеш за нея. — Като се наведе опасно близо до ръба, Рен протегна брадвичката си.
— Няма да издържиш тежестта ми — каза той. — Ще те повлека надолу и ще паднем и двамата…
— Паднем, паднем… — отекна ледът наоколо.
— Дали няма друг начин да се изкачиш горе? — попита момичето с треперещ глас.
— Може би. Ако имах нокти на росомаха.
— Нокти, нокти — пропя ледът.
Изведнъж на Торак му хрумна нещо.
Бавно, като внимаваше да не се подхлъзне от ръба, той свали раницата от едното си рамо и провери дали е запазил рогата на младия елен. Да! Бяха къси и назъбени в основата. Ако можеше да завърже върховете им за китките си, щеше да използва назъбената основа, за да направи дупки в леда и да се изкачи горе.
— Какво ще правиш сега? — попита Рен.
— Ще видиш — отвърна той. Нямаше време да й обяснява. Ръбът под мокасините му ставаше все по-хлъзгав, а коляното го болеше.
Остави за по-късно рогата и извади брадвичката от колана си.
— Ще направя вдлъбнатини в леда — извика към Рен. — Дано Реката не усети.
Тя не отговори. Разбира се, че щеше да усети. Но той нямаше друг избор.
След първия удар на брадвичката в дупката се разхвърчаха ледени трески. Дори да не го беше почувствала, Реката със сигурност го бе чула.
Стиснал зъби, Торак събра кураж за втори удар. Надолу полетяха още ледени трески, ехото не спираше да кънти.
Ледът беше твърд, но той не смееше да замахне по-силно с брадвичката, за да не падне от ръба. Най-сетне успя да направи четири вдлъбнатини колкото може по-нависоко, на около лакът разстояние една от друга. Бяха опасно плитки — не по-дълбоки от половин палец — и нямаше представа дали ще издържат. Ако стъпеше с цялата си тежест в една от тях, имаше опасност тя да поддаде и той да полети в бездната.
Като пъхна брадвичката обратно в колана си, Торак свали ръкавиците си и зарови в раницата за рогата и последните ивици сурова кожа. Пръстите му бяха сковани от студа и завързването на рогата за китките се оказа вбесяващо трудно. Най-сетне успя, като използва зъбите си, за да стегне възлите.
С дясната ръка посегна към вдлъбнатината над главата си и заби в нея назъбения край на единия рог. Той се впи в леда. С левия си крак Торак затърси първото стъпало, разположено съвсем близо до ръба. Намери го и стъпи на него.