Раницата му го дърпаше надолу към ледената дупка. Като се наведе отчаяно напред, той притисна лице към леда и успя да запази равновесие.
Вълк му изръмжа да побърза. Върху косата му се посипа сняг.
— Дръпни се! — изсъска Рен на вълчето.
Торак чу звук от боричкане — посипа се още сняг — и вълчето изскимтя сърдито.
— Още малко — обади се момичето. — Не гледай надолу.
Твърде късно. Торак току-що бе погледнал в пропастта. Зави му се свят.
Посегна с рога към вдлъбнатината над него, но я пропусна и вместо това откърти парче лед, което едва не го отнесе със себе си. Опита отново и този път рогът се заби тъкмо навреме.
Бавно, много бавно сви десния си крак и потърси следващото стъпало, на около лакът по-високо от онова, върху което бе стъпил с левия си крак. Докато се повдигаше нагоре, коляното му започна да трепери.
„О, голям умник си — изруга наум. — Току-що премести цялата си тежест върху ударения крак“.
— Коляното ми поддава — задъхано каза той. — Не мога да…
— Разбира се, че можеш — окуражи го Рен. — Остана ти само една вдлъбнатина, после аз ще те поема…
Раменете му горяха, раницата му сякаш бе пълна с камъни. Оттласна се силно нагоре и коляното му изпука. След това една ръка сграбчи каишката на раницата му и той бе наполовина издърпан, наполовина избутан от дупката.
Торак и Рен останаха да лежат задъхани край коварната пукнатина. Щом събраха достатъчно сили, се отдалечиха със залитане от ледените скали и се отпуснаха отмаляло върху преспа пухкав сняг. Вълк реши, че това е някаква игра и заскача край тях с голямата си вълча усмивка.
Рен се засмя нервно.
— Бяхме на косъм! Следващия път внимавай къде вървиш!
— Ще внимавам! — отвърна Торак задъхано. Лежеше по гръб, а лекият вятър посипваше бузите му със сняг. Високо в небето прозирните бели облаци приличаха на огромни цветя. Не беше виждал толкова красива гледка досега.
Зад него вълчето дълбаеше нещо в леда.
— Какво намери сега? — попита Торак.
Но Вълк вече се наслаждаваше на наградата си, като я подхвърляше високо и после я улавяше с челюстите си — една от любимите му игри. Подскочи да я захапе във въздуха, подъвка я малко, после се преметна и я изплю в лицето на побратима си — друга любима игра.
— Ох! — извика момчето. — Внимавай с това нещо! — И тогава видя какво е. Беше голямо колкото дребен юмрук: кафяво, пухкаво и странно сплескано, може би при свличане на лед. Гневното изражение върху малкото личице се стори на Торак неизразимо смешно.
— Какво е това? — попита Рен, която в този момент отпиваше от меха с вода.
Той усети как го напушва смях.
— Замръзнал леминг.
Щом го видя, Рен се изкикоти и посипа леда с пръски вода.
— Сплескан като подметка — смееше се Торак и се търкаляше в снега. — Само да му видиш лицето! Толкова изненадан вид има!
— Ох, недей, моля те! — Момичето се запревива от смях.
Смяха се, докато ги заболяха стомасите, а през това време Вълк обикаляше наоколо с игрива, полюшваща се походка и продължаваше да подхвърля и улавя замръзналия леминг. Накрая го метна демонстративно нагоре, направи впечатляващ страничен скок и го глътна наведнъж. После реши, че му е топло и шльопна и една локва, за да се поохлади.
— Случвало ли се е да ти носи плячката, вместо да я хвърля в лицето ти? — попита Рен.
Торак поклати глава.
— Опитвах се да му обясня. Никога не го прави. Той се изправи. Започваше да става студено. Вятърът се беше усилил и прахообразният сняг се носеше над земята като дим. Приличните на цветя облаци изцяло закриха слънцето.
— Погледни — каза Рен зад него. Сочеше на изток. Той се огледа и видя, че над ледените скали се кълбят облаци.
— О, не — измърмори.
— О, да — каза тя. Трябваше да говори високо, за да надвика вятъра. — Снежна буря.
Ледената река се бе разбудила. И беше сърдита.
Двадесет и пета глава
Яростта на Ледената река се стовари отгоре им с ужасяваща сила.
Торак трябваше да се наведе напред, за да остане прав под напора на вятъра. Уви плътно около тялото си тръстиковата наметка, за да не излети. През снежния вихър видя как Рен върви напред с огромно усилие. Вълк се движеше на една страна, а очите му се бяха превърнали в цепки. Ледената река ги бе сграбчила в прегръдките си и не искаше да ги пусне. Ушите на Торак бучаха от воя й, в лицето му се впиваха ледени късчета. Вече не виждаше Рен, нито Вълк, нито дори собствените си мокасини. Всеки момент вихърът можеше да го запрати в някоя пукнатина…