През фучащата белота успя да зърне някаква тъмна колона. Скала? Снежна пряспа? Възможно ли бе най-сетне да са стигнали до края на Ледената река?
Рен го сграбчи за ръката.
— Не можем повече да вървим! — извика тя. — Трябва да изкопаем дупка в снега и да чакаме бурята да свърши!
— Не още — изкрещя той. — Погледни! Почти стигнахме!
Тръгна с олюляване към колоната. Тя се разклати и се разпадна. Беше просто облак сняг: Ледената река им правеше злобни номера. Торак се обърна към спътницата си:
— Права си! Трябва да изкопаем пещера в снега!
Но нея я нямаше.
— Рен! Рен! — Ледената река откъсна името от устните му и го запрати далеч в сгъстяващия се здрач.
Торак се свлече на колене и затърси пипнешком Вълк. Ръкавицата му попадна на козина и той сграбчи вълчето. Вълк се опитваше да улови миризмата на Рен. Но какво би могъл да направи дори той в подобна виелица?
Изведнъж вълчето наостри уши и впери поглед право напред. На Торак му се стори, че някаква фигура се движи през снега.
— Рен!
Вълк скочи след нея и момчето го последва, но не успя да стигне далеч, защото вятърът го запрати в нещо твърдо. То падна по гръб и едва не смачка вълчето. Беше се блъснало в подобие на ледена могила. Отстрани имаше отвор, голям колкото да пропълзи през него. Снежна пещера? Едва ли Рен бе успяла да издълбае дупка толкова бързо.
С един скок Вълк изчезна вътре. След кратко колебание Торак го последва.
Докато пълзеше в тъмнината, грохотът на Ледената река замря. Той заопипва наоколо със заледени ръкавици. Нисък покрив, толкова нисък, че трябваше да пълзи на четири крака; ледена плоча до входа на дупката. Вероятно някой я беше изрязал за врата. Но кой?
— Рен? — извика той.
Никакъв отговор.
Запуши отвора с плочата и изведнъж настъпи тишина. Чуваше как Вълк ближе снега от лапите си и как ледът се плъзга по собствените му рамене.
Протегна ръка напред, но вълчето изръмжа предупредително.
Торак веднага я отдръпна. Космите на врата му настръхнаха. Рен не беше вътре, но там имаше нещо — нещо, което дебнеше в тъмното.
— Кой е там? — извика той.
Ледената тъмнина се изпълни с напрежение.
Момчето смъкна ръкавиците си със зъби и измъкна ножа си.
— Кой е там?
Никакъв отговор. Затършува за една от тръстиковите факли на Рен. Пръстите му бяха толкова студени, че изпусна торбичката с праханта. Отне му цяла вечност, докато я намери отново и удари кремъка в огнивото, за да разпръсне искри върху малката купчинка от тисова кора в ръката му, но най-сетне факлата пламна.
Той извика ужасено. Забрави за Ледената река, забрави дори за Рен.
Досами коляното му лежеше човек.
Беше мъртъв.
Торак се прилепи до ледената стена. Ако Вълк не го беше предупредил, щеше да докосне трупа, а да докоснеш мъртвец, означаваше да се изложиш на огромна опасност. Когато душите напускат тялото, те може да са сърдити, объркани или просто да не желаят да потеглят по Пътя на смъртта. И ако някой жив е наблизо, лишените от тяло души може да се опитат да го завладеят или да го последват у дома.
Всичко това пробяга през главата на момчето, докато се взираше в мъртвеца.
Устните на мъжа бяха като издялани от лед, а кожата му имаше восъчножълт цвят. Снегът бе напълнил ноздрите му в жестока пародия на дъх, но заледените очи бяха отворени и се взираха в нещо, което Торак не можеше да види: нещо, пъхнато в свивката на мъртвата му ръка.
Вълк не изглеждаше изплашен от трупа, той дори го привличаше. Легна с муцуна между лапите и загледа немигащо в него.
Мъжът бе носил дългата си кестенява коса пусната, освен един кичур на слепоочието, сплетен на плитка и намазан с червена охра. Торак си спомни за жената от Червения елен, която бе видял на събранието на клановете, организирано от Фин-Кедин. Тя носеше косата си по същия начин. Дали този човек не беше от същия клан? Като този на майката на Торак?
Усети как го обзема жал. Как ли се казваше мъжът? Какво бе търсил чак тук и как беше умрял?
После момчето забеляза, че на мургавото чело бе нарисуван с червена охра леко закривен кръг. Дебелият зимен кожух беше разтворен и на гърдите имаше друг кръг. Торак си помисли, че ако е достатъчно безразсъден да свали тежките кожени ботуши, ще намери същия знак на всяка пета. Знаците на смъртта. Сигурно мъжът бе почувствал, че тя наближава, и беше сложил своите знаци, за да може душите му да останат заедно, когато издъхне. Навярно затова беше отместил леко плочата от входа: да пусне на свобода душите.