„Сигурно Торак прави същото — каза си тя. — Моля се на Духа да е така“.
С изненадваща бързина издълба една дупка, достатъчно голяма да побере нея и раницата й, ако се свие на кълбо. Дълбаенето я затопли, но не чувстваше останалата си без ръкавица ръка.
Вмъкна се заднишком в пещерата и струпа изкопаните парчета на входа. Изведнъж се озова затворена в ледена тъмнина. Дъхът й скоро стопи натрупания по дрехите й лед и тя започна да трепери. Щом очите й свикнаха с мрака, видя, че голите й пръсти са бели и твърди. Опита се да ги раздвижи, но те не помръдваха.
Знаеше за леденото ухапване: миналата зима Аки, синът на старейшината на Глигановия клан, беше загубил три пръста заради него. Ако не успееше да затопли бързо пръстите си, те щяха да почернеят и да умрат; и тогава щеше да й се наложи да ги отреже или също да умре. Отчаяно се зае да духа върху тях, после пъхна ръката си в кожуха, под мишницата си. Ръката й беше вдървена и студена, сякаш вече не бе част от нея.
Обхванаха я нови страхове. Дали нямаше да умре сама, като баща си? Щеше ли да види отново Фин-Кедин? Къде бяха Торак и Вълк? Дори да оцелееха, как щеше да ги открие?
Рен свали другата ръкавица и заопипва шията си за кокалената свирка, която Торак й беше дал. Наду я силно. Тя не издаде звук. Дали я надуваше както трябва? Щеше ли Вълк да я чуе? Може би се получаваше само при Торак. Може би трябваше да си Слушателя.
Тя продължи да надува свирката, докато главата й се замая и започна да й се гади. „Няма да дойдат — помисли си отчаяно. — Сигурно отдавна са изкопали дупка. Ако още са живи…“
Свирката имаше солен вкус. Дали беше от птичата кост, или защото плачеше? „Няма смисъл да плачеш“ каза си тя. Затвори очи и продължи да духа.
Събуди се с чувството, че е обвита от прекрасна топлина. Снегът беше топъл и мек като еленова кожа. Сгуши се в него, толкова сънлива, че не можеше да повдигне клепачи… нито да се пъхне в спалния си чувал…
От унеса я извадиха някакви гласове. Фин-Кедин и Саен бяха дошли да я видят.
„По-добре да ме оставят да спя“ — помисли отпуснато.
Брат й се присмиваше както винаги.
— Защо се излага така? Защо все оплесква нещата?
— Хорд, това не е вярно — отвърна Фин-Кедин. — Тя се справи добре.
— И все пак би могла да направи по-хубава врата обади се и Саен.
— Бях много уморена — избъбри Рен.
Точно тогава вратата се отвори рязко и по нея се посипаха парчета лед.
— Затвори вратата! — запротестира тя.
Едно от лагерните кучета скочи отгоре й и я поръси със сняг, после завря нос под брадичката й. Тя се опита да го отблъсне:
— Лошо куче! Махай се от мен!
— Рен, събуди се! — викаше Торак в ухото й.
— Аз спя — измърмори Рен и зарови лице в снега.
— Не, не спиш! — извика Торак. Той също копнееше за сън, но първо трябваше да направи място за себе си и за Вълк и да събуди Рен. Ако заспеше сега, щеше да е завинаги. — Хайде, Рен, отвори очи! — Той я сграбчи за раменете и я разтърси. — Събуди се!
— Остави ме на мира — промълви тя. — Добре съм.
Но не изглеждаше добре. Лицето й беше на петна и разранено от летящия лед, а клепачите й — ужасно надути. Пръстите на дясната й ръка бяха твърди и восъчножълти, почти като тези на мъртвеца от клана на Червения елен.
Докато дълбаеше снега, Торак се чудеше колко ли още би издържала, ако Вълк не я бе намерил. И колко ли още щяха да издържат двамата с вълчето, ако не бяха намерили нейната снежна пещера. Торак бе съвсем изтощен. Едва ли щеше да има сили тепърва да копае.
От тримата Вълк се държеше най-много. Козината му беше толкова гъста, че снегът се сипеше отгоре й, без дори да се стопи. Едно хубаво отърсване и той се разхвърчаваше на всички посоки.
Като се олюляваше от изтощение, Торак свърши с разширяването на пещерата и затвори входа й, но остави пролука най-отгоре, за пушека от огъня, който си беше обещал да запали. После коленичи до Рен и след няколко опита успя да измъкне спалния й чувал иззад нея.
— Мушкай се вътре — подкани я той.
Тя го изрита.
Торак загреба сняг със замръзналите си шепи и затърка лицето и ръцете й.
— Ох! — изпъшка Рен.
— Събуди се или ще те убия! — изръмжа той.
— Вече ме убиваш! — отвърна тя сърдито.
Знаеше, че трябва да стъкне огън, затова затърка и своите ръце със сняг, а после се опита да ги сгрее, като ги пъхна под мишниците си. Заедно със затоплянето дойде и болката.