Докато Торак се мъчеше запъхтяно да се изправи на крака, видя, че и Рен се измъква от снежната пещера.
— Дано не сме много далеч от Гората — каза тя, като се прозя. — Какво е станало с наметката ти?
Тъкмо се канеше да й обясни, че бурята я е отнесла, когато се обърна… и забрави за наметката.
На изток, отвъд тяхната снежна пещера, отвъд самата Ледена река, се извисяваха Високите планини бяха ужасно близо.
В продължение на много дни мъглата ги бе скривала от погледа им, а вчера от надвисналите ледени скали не можеше да се види нищо. Сега на ясната студена светлина Планините се врязваха дълбоко в небесната плът.
Торак усети как му се завива свят. За първи път в живота му те не бяха просто някакви тъмни очертания на източния хоризонт. Намираше се в самото им подножие: протягаше врат към огромни ледени скали, към черни върхове, които пронизваха облаците. Усещаше мощта и негостоприемността им. Те бяха убежище на духовете. Не на хората.
„Някъде сред тях — помисли той — се намира Планината на Световния дух. Планината, която съм се заклел да намеря“.
Двадесет и седма глава
Червеното око се издигаше все по-високо. Торак имаше само няколко дни, за да намери Планината.
Но дори и да я намереше, какво щеше да прави после? Какво всъщност трябваше да стори с Нануак? Как изобщо щеше да унищожи мечката?
Като газеше в дълбокия сняг, Рен дойде при него.
— Хайде — подкани го тя. — Трябва да излезем от Ледената река и да се върнем в Гората.
В този момент Вълк затича към върха на един снежен рид и щом стигна там, обърна уши към подножието му.
— Какво има? — прошепна Рен. — Какво чу той? Тогава го чу и Торак: гласове далеч в планините, преплитащи се в дивата, вечнопроменяща се песен на вълча глутница.
Вълк отметна глава назад, вдигна муцуна към небето и зави: „Аз съм тук! Аз съм тук!“
Торак се смая. Защо виеше на непозната глутница? Вълците-единаци не правеха така. Стараеха се да избягват непознатите си събратя.
Със скимтене помоли вълчето да дойде при него, но то не помръдна от мястото си и продължи да вие: очите му приличаха на две резки, черните бърни оголваха зъбите му. Момчето забеляза, че вече не изглежда толкова малко. Краката му бяха по-дълги и черната козина около плещите му се бе сгъстила. Дори гласът му вече не потреперваше неуверено както преди.
— Какво им казва? — попита Рен.
Торак преглътна.
— Казва им къде се намира.
— А те какво му отвръщат?
Той се заслуша, без да сваля очи от Вълк.
— Говорят с двама членове на глутницата си: следотърсачи, които са слезли на Голата земя, за да търсят северни елени. Изглежда… — Момчето замълча. — … да, намерили са малко стадо. Следотърсачите казват на останалите къде се намира стадото и че трябва да вият с муцуни в снега.
— Защо?
— Това е номер, който вълците използват, за да излъжат елена, че са по-далече, отколкото са всъщност.
Рен го погледна изумено.
— И ти можеш да разбереш всичко това?
Той сви рамене.
Тя завъртя пета в снега.
— Не ми е приятно, когато говориш на вълчи език. Чувствам се странно.
— На мен пък не ми е приятно, когато Вълк говори на други вълци — отвърна Торак. — И аз се чувствам странно.
Рен го попита какво иска да каже, но той не отговори. Беше му трудно да го обясни с думи. Започваше да осъзнава, че макар да знае вълчия език, не беше и никога нямаше да бъде истински вълк. В някои отношения винаги щеше се отличава от вълчето.
Вълк спря да вие и се спусна надолу. Торак коленичи и го прегърна. Почувства деликатните леки кости под гъстата зимна козина, силното биене на вярното сърце. Наведе се да вдиша сладкия тревист аромат на Вълк, а той го близна по бузата и нежно притисна челото си към неговото.
Торак стисна плътно очи. „Никога не ме оставяй“ — искаше да каже на вълчето, ала не знаеше как.
Поеха на север.
Преходът беше изтощителен. Бурята бе намятала снега във високи преспи, с дълбоки до пояс долчинки между тях. Те се бояха от ледени пукнатини и опипваха снега пред себе си със стрели, което ги забавяше още повече. Усещаха как Планините постоянно ги наблюдават, сякаш чакаха да видят дали ще се провалят.