Вълк беше толкова изплашен, че му идеше да завие. Как можеше да помогне на своя брат-вълк? Защо всичко беше толкова трудно?
Докато следваше ловците без опашки през светлия мек студ, той се бореше с глада и силната миризма на леминги, която пълнеше устата му със слюнка. Бореше се с притеглянето — сега толкова мощно, че го чувстваше през цялото време — и със страха от демона. Знаеше, че не е далеч. Престана да се ослушва за воя на непознатата глутница: глутницата, която вече не му се струваше чужда, а странно близка…
Не биваше да й обръща внимание. Неговият побратим беше в беда. Вълк усещаше болката и страха му. Усещаше и гнева на ловците без опашки, и техния страх. Те се бояха от Прав-без-опашка.
Вятърът се промени и Вълк бе залят от вълна от миризми. Идваше от голямата бърлога на ловците без опашки. „Лошо, лошо, лошо!“ Куражът го напусна. Шмугна се със скимтене под едно паднало дърво.
Бърлогата означаваше ужасна опасност. Тя беше огромна и сложна, със сърдити кучета, които не слушаха, и с много червени зверове, които хапят с език. А най-лоши бяха самите ловци без опашки. Те не можеха да чуват или душат добре, но затова пък правеха умни неща с предните си лапи и изпращаха дълги нокти, които летят надалеч, към плячката си.
Вълк не знаеше дали да избяга, или да остане.
Задъвка един клон, за да мисли по-добре, а после и буца от светлия мек студ. Затича в кръг. Нищо не помогна. Копнееше за странната сигурност, която понякога го изпълваше и му казваше какво да прави. Сега не се появи. Сякаш беше отлетяла като гарван в Горното.
Какво трябваше да направи?
Торак обвиняваше себе си. Заради своята непредпазливост беше загубил Нануак. Вината беше изцяло негова. Натежалите от сняг дървета хвърляха синкави сенки върху пътеката и сякаш му казваха: „Сам си си виновен“.
— По-бързо — излая Хорд и го ръгна в гърба.
Гарваните бяха разположили лагера си на поляна край един планински поток. В средата на поляната пламтеше голям огън от борови дърва. Около него бяха наредени наклонените заслони, после следваше пръстен от по-малки огньове и ровове с остри колове, пазени от мъже с копия. Изглежда, целият клан се беше преместил на север.
Хорд изтича напред, като остави Ослак да чака с Торак край един от заслоните. Торак съзря Рен и духът му се повдигна. Тя беше коленичила на прага на един заслон от другата страна на поляната и говореше нещо припряно. Не го забеляза.
Хората се бяха скупчили около големия огън. Въздухът беше изпълнен със страх. Според Ослак следотърсачите бяха открили знаци от присъствието на мечката само на две долини от лагера.
— Става все по-силна — каза той. — Вилнее из Гората, сякаш… сякаш търси нещо.
Торак се разтрепери. Докато беше следвал забързания ход на Хорд, не усещаше студ, но сега, в летните си дрехи от еленова кожа, направо замръзваше. Дано не помислеха, че се страхува.
Ослак развърза китките му и го поведе през поляната. Щом пристъпи колебливо в светлината на големия огън, отвсякъде се понесе сърдито мърморене — като жуженето на разгневено гнездо пчели. Торак забрави за студа.
Видя Саен, седнала с кръстосани крака върху купчина еленови кожи — в скута й лежеше торбичката от гарванова кожа. Хорд беше до нея и си гризеше палеца. Дирати наблюдаваше младежа и лицето й бе напрегнато.
Изведнъж настъпи тишина. Хората направиха път на четирима мъже, които се появиха с Фин-Кедин върху носилка от бизонова кожа. Лицето на старейшината на Гарваните беше изпито, а левият му крак бе увит в меки превръзки, с избили по тях петна кръв. Лицето му се сгърчи леко, когато мъжете оставиха носилката край големия огън. Това бе единственият знак, че изпитва болка.
Появи се Рен, като търкаляше обло парче дърво. Сложи го зад Фин-Кедин, за да се облегне на него, и се сгуши до чичо си върху една еленова кожа. Не поглед накъм Торак, а впери очи в огъня.
Ослак го побутна напред и той направи няколко колебливи крачки към носилката.
Старейшината на Гарваните улови погледа му и го задържа. Торак изпита облекчение — сините очи бяха също толкова пронизващи и неразгадаеми, колкото и преди. Хорд трябваше да почака доста, преди да заеме мястото му.
— Когато намерихме това момче първия път — каза Фин-Кедин с ясен глас, — не знаехме кой е той или какво представлява. Оттогава Торак е намерил трите части на Нануак. Спасил е живота на един от нас. Той замълча. — Вече не се съмнявам. Той е Слушателя Въпросът е дали да го оставим да отнесе Нануак в Планината. Само момче, без придружител. Или да изпратим нашия най-силен ловец: мъж с опит и много по-голям шанс срещу мечката?