Внезапно Торак забеляза, че един мъж го наблюдава от сенките. Имаше къса кестенява коса и мургаво, умно лице.
— Това е Крукослик — каза Фин-Кедин, — от клана на Планинския заек.
Мъжът постави свитите си в юмрук ръце на сърцето си и сведе глава в поклон.
Торак направи същото.
— Крукослик познава тези места по-добре от всеки друг — продължи Фин-Кедин. — Говори с него, преди да тръгнеш на път. Може да ти даде някои полезни съвети. Помня как изглеждаше, когато те заловихме първия път: без зимни дрехи, с един мях за вода и никаква храна. Баща ти едва ли те е учил така.
Торак затаи дъх.
— Значи си го познавал?
Саен настръхна, но Фин-Кедин я усмири с поглед.
— Да — отвърна той. — Познавах го. Имаше време, когато беше най-добрият ми приятел.
Шаманката се извърна сърдито.
Торак почувства, че също се ядосва.
— Щом си бил най-добрият му приятел, защо тогава ме осъди на смърт? Защо позволи да се бия с Хорд? Защо ме държеше завързан, докато събранието на клановете решаваше дали да ме принесе в жертва?
— За да видя от какво си направен — отвърна спокойно Фин-Кедин. — Каква полза от теб, ако не можеш да използваш главата си. — Той замълча. — А и не те пазех много старателно. Дори оставих вълчето при теб.
Торак се замисли върху думите му.
— Искаш да кажеш… че си ме изпитвал?
Старейшината не отговори.
От големия огън към тях се приближиха двама мъже, понесли четири вдигащи пара купи от брезово дърво.
— Яж — каза Крукослик и подаде едната на Торак.
Фин-Кедин му връчи рогова лъжица и момчето се нахвърли лакомо на храната, като забрави за всичко останало. Това беше рядка чорба, сготвена от сварени копита на лос и късчета сушено еленово сърце, с плодове от калина и жилави, безвкусни дървесни гъби, които кланът наричаше бизонови уши. Имаше и малка питка от печени жълъди: ужасно горчива, но ставаше за ядене, щом се надробеше в чорбата.
— Съжалявам, че не можем да ти предложим нещо по-добро — каза Фин-Кедин, — но дивечът е рядкост. — Това беше единственото напомняне за мечката.
Торак беше прекалено гладен, за да недоволства. Едва когато облиза купата си, забеляза, че Фин-Кедин и Саен почти не бяха докоснали своите. Саен ги отнесе при меха за готвене, после се върна обратно на мястото си. Крукослик провеси лъжицата на колана си, премести се до малкия огън при отвора на заслона и зашепна кратка молитва на благодарност.
Торак не беше виждал човек като него. Носеше широка кафява дреха от кожа на северен елен, която стигаше до глезените му, и широк колан от кожа на червен елен. Кожата на клана беше заешка наметка върху раменете, боядисана в огненочервено, а татуировката — червена зигзагообразна лента напреко на челото. На шията му висеше дълъг колкото пръст опушен планински кристал.
Видя, че момчето гледа кристала и се усмихна.
— Пушекът е дъх от Огнения дух. Планинските кланове се прекланят пред огъня.
Торак си спомни колко им беше помогнал огънят в снежната пещера.
— Разбирам защо — каза той.
Усмивката на Крукослик стана по-широка.
Щом се навечеряха, Фин-Кедин помоли останалите да си тръгнат, за да може да поговори с Торак насаме. Крукослик стана и се поклони. Саен изсъска сърдито и се измъкна от заслона.
Торак се чудеше какво следва сега.
— Саен не смята, че трябва да знаеш повече — каза Фин-Кедин. — Мисли, че това ще те направи по-разсеян утре.
— Повече за какво? — попита момчето.
— За това, което искаш да знаеш.
Торак се замисли.
— Искам да знам всичко.
— Не е възможно. Опитай пак.
Торак се заигра с една дупка върху коляното на панталоните си.
— Защо аз? Защо аз съм Слушателя?
Фин-Кедин поглади брадата си.
— Това е дълга история.
— Заради баща ми ли? Защото той е бил шаманът на Вълците? Враг на сакатия скитник, който е създал мечката?
— Това е… една от причините.
— Но кой е бил той? Защо са били врагове? Татко никога не го е споменавал.