— Ще ме убиеш ли? Защо?
— Не, не — достигна до него приятелското и в същото време съмнително ръмжене.
После вълкът престана да му говори и започна да се приближава в заплашително мълчание.
Твърде немощно, за да избяга, вълчето заотстъпва назад.
Странният вълк се хвърли отгоре му, хвана го за врата с едната лапа и го вдигна високо във въздуха.
Вълчето размаха уплашено опашка, като се опитваше да отблъсне атаката.
Странният вълк вдигна другата си предна лапа и притисна някакъв огромен нокът към корема му.
Вълчето изквича. Озъби се ужасено и подви опашка между краката си.
Но странният вълк също се уплаши. Предните му лапи затрепериха, преглъщаше и бе оголил зъби. Вълчето усети самота, несигурност и болка.
Внезапно странният вълк преглътна отново и отмести твърдия си нокът от корема му. После се отпусна тежко в калта и го притисна към гърдите си.
Ужасът на вълчето се изпари. През странната гладка кожа, миришеща повече на невълк, отколкото на вълк, то долови успокоителното „туп-туп“ — също като звука, който чуваше, когато се катереше върху баща си, за да подремне.
Вълчето освободи предните си лапи, облегна ги на гърдите на странния вълк и близна по муцуната новия си приятел.
Странният вълк го отблъсна сърдито и то падна по гръб. Изправи се невъзмутимо и впери немигащи очи в него.
Какво странно, плоско, голо лице! Устните не бяха черни, както се полага на вълк, а светли; ушите също бяха светли… и изобщо не можеха да мърдат. Но очите бяха сребристосиви и пълни със светлина: очите на вълк.
Вълчето се почувства по-добре — за първи път от прииждането на Бързото мокро. Намерило си бе нов брат.
Торак беше бесен, че постъпи така. Защо не уби вълчето? Какво ще яде сега?
Зверчето завря муцунка в натъртените му ребра и той извика от болка.
— Махай се! — кресна и го ритна. — Не те искам! Ясно! Безполезно си. Хайде, изчезвай!
Не се опита да го каже на вълчи език, защото осъзна, че всъщност не се справя особено добре. Знаеше само най-простите жестове и звуци. Но вълчето го разбра чудесно. Отстъпи няколко крачки, после седна и го загледа с надежда, като тупаше с опашка по земята.
Торак се изправи и усети как му се завива свят. Трябваше да хапне нещо, и то бързо.
Огледа речния бряг за някаква храна, ала видя само мъртвите вълци, които миришеха твърде лошо, за да стават за ядене. Обзе го чувство на безнадеждност. Слънцето вече слизаше по небосклона. Какво да прави? Да изгради лагер на това място? Ами мечката? Дали, след като бе свършила с баща му, не идваше за него?
Усети болезнено стягане в гърдите. „Не мисли за баща си! Мисли какво да правиш! Ако мечката те следваше, вече да те е настигнала. Може би тук ще си в безопасност — поне за през нощта“.
Труповете на вълците бяха препалено тежки и той не можеше да ги премести, затова реши да изгради лагера си по-нагоре по течението. Ала първо щеше да използва единия от тях, за да заложи капан — дано успее да улови нещо за вечеря.
Не беше лесно да постави капана: подпря един плосък камък с дебела пръчка, после закрепи още една, за да действа като спусък. С малко повече късмет някоя лисица можеше да се появи през нощта и да бутне камъка. Нямаше да е кой знае каква плячка, но щеше да е по-добре от нищо.
Тъкмо привършваше, когато вълчето дотърча и задуши любопитно капана. Торак го сграбчи за муцунката и го удари в земята.
— Не! — каза твърдо. — Не се приближавай!
Вълчето се изтръгна от ръцете му и се оттегли с обиден вид.
„По-добре обидено, отколкото мъртво“ — помисли Торак.
Знаеше, че не бе постъпил правилно: първо, трябваше да изръмжи, за да предупреди вълчето, и да го улови за муцуната само ако не слуша. Но беше твърде уморен, за да почувства вина.
Освен това защо да си прави труда да го предупреждава? Какво го е грижа, че то може да тръгне само в нощта и да пострада? Какво го е грижа дали ще разбере предупрежденията му? Каква полза има от всичко това?
Изправи се с мъка на крака — коленете му едва го държаха. „Забрави за вълчето! Намери нещо за ядене!“
С усилие се изкатери по склона отвъд големия червен камък, за да потърси малини. Едва, когато стигна горе, си спомни, че малините растат на влажни места, а не в брезови гори и че сезонът им и бездруго бе преминал.
Забеляза, че на места земята е осеяна с изпражнения на глухари, затова постави няколко примки от гъвкава трева: две близо до земята и две върху ниски клони, по каквито имаха обичай да пробягват глухарите. Внимателно скри примките с листа, за да не ги забележат птиците. После се върна при Реката.