Докато слушаше песента на Вълк, към нея се присъединиха още вълчи гласове: вплитаха се в този ясен, любим глас, но без да го заглушават. Вълк не беше сам.
Очите на Торак се насълзиха. Той разбра. Вълк се прощаваше с него. Нямаше да се върне обратно.
Виенето престана. Торак наведе глава.
— Но той е жив — каза на глас. — Това е важно. Той е жив.
Копнееше да завие в отговор: да каже на Вълк, че не се разделят завинаги. Че един ден той ще намери начин да бъдат заедно. Но не можеше да измисли как да го каже, защото на вълчия език нямаше бъдеще.
Вместо това го каза на собствения си език. Знаеше, че Вълк няма да го разбере, ала също така знаеше, че това е обещание, което дава колкото на него, толкова и на себе си.
— Някой ден — извика той и гласът му зазвъня в кристалния въздух — ние ще бъдем заедно. Ще ловуваме заедно в Гората. Заедно… — Гласът му потрепери. — Обещавам ти, вълчи братко!
Не последва никакъв отговор. Но Торак и не очакваше. Беше дал своето обещание.
Загреба шепа сняг, за да охлади пламналото си лице. Почувства се по-добре. Загреба още малко и изтри знака на смъртта от челото си.
После се обърна и пое обратно към Гората.
Бележка на автора
Ако можехте да се озовете в света на Торак, щяхте да откриете, че част от него ви е изненадващо позната, а друга — напълно неизвестна. Щяхте да се върнете шест хиляди години назад, във времето, когато Гората е покривала цяла Северозападна Европа. Ледената епоха е свършила няколко хиляди години преди това и мамутите и саблезъбите тигри ги няма. Но макар повечето дървета, растения и животни да са били същите както сега, горските коне са били по-яки и сигурно щяхте да ахнете при вида на бизона: огромен див бивол с извити напред рога, високи около метър и осемдесет, смятано от плешките.
Хората от света на Торак са изглеждали също като вас или мен, но техният начин на живот е бил много различен. Ловците събирачи са живеели в малки кланове и непрестанно са били в движение. Понякога са се задържали в лагера си само няколко дни, както Торак и баща му от Вълчия клан, а понякога са оставали цяла луна или сезон, както Гарвановия и Глигановия клан. Не са били чували за земеделие, нямали са писменост и метали и не са познавали колелото. Нямали са нужда от тях. Владеели са до съвършенство изкуството на оцеляването. Знаели са всичко за животните, дърветата, растенията и скалите в Гората. Когато са искали нещо, знаели са къде да го намерят или как да го направят.
Повечето от тези неща успях да науча от археологията: с други думи, от следите от оръжия, храна, дрехи и заслони, оставени от клановете в Гората. Но това е само част от историята. Как са разсъждавали те? Какво са вярвали за живота и смъртта? Откъде са дошли?
За да си отговоря на тези въпроси, проучих живота на по-съвременните ловци събирачи, сред които някои от местните американски племена, инуитите (ескимосите), племето сан от Южна Африка и аину в Япония.
Все пак остана въпросът как се чувства човек, когато живее в гората. Какъв вкус има смолата на смърча или еленовото сърце, или пушеният лос? Какво е да спиш в един от заслоните без врата на Гарвановия клан?
За щастие това може да се изпита, поне до известна степен, защото част от Гората все още съществува. Аз бях там. Понякога ми бяха нужни само няколко секунди, за да се пренеса шест хиляди години назад. Ако чуете еленов рев в полунощ или намерите пресни вълчи следи, пресичащи вашите собствени, ако внезапно се наложи да убеждавате някоя много докачлива мечка, че не сте нито заплаха, нито плячка… значи сте попаднали в света на Торак.
И накрая бих искала да благодаря на някои хора. Искам да благодаря на Джорма Патосалми, че ме приведе през гората на Северна Финландия, че ми позволи да свиря на рог от брезова кора, че ми показа как да нося огън в парче тлееща гъба, както и за много други ловни съвети и сведения за Гората. Искам да благодаря също и на господин Дерик Койл, кралският отговорник за гарваните в лондонския Тауър, че ме запозна с поведението на някои особено достолепни гарвани. Що се отнася до вълците, задължена съм много на книгите на Дейвид Меч, Майкъл Фокс, Лоуис Крайслър и Шон Елис. И на последно място, но не по значимост, искам да благодаря на моя агент Питър Кокс и на моята редакторка Фиона Кенеди за техния неувяхващ ентусиазъм и подкрепа.
Мишел Пейвър
Лондон, 2004 г.