Когато стигнах до „Сейнт Андрюс“, почти тичах. Църквата имаше три врати. Насочих се към средната. Отнякъде се чу изгърмяване на ауспух и някой се разсмя. Ясно си спомням тези звуци. Сякаш известяваха края на живота ми като служител на Светата римокатолическа църква.
— Какво стана после, сладурче? — попита Сузана.
— Вратата ме отблъсна. Дръжката беше желязна и когато я докоснах, тя ме порази като с токов удар. Изтърколих се по стълбите на циментовата алея. Това ми е оттогава. Калахан вдигна белязаната си ръка.
— И това ли? — поинтересува се Еди и посочи челото му.
— Не. То е от по-късно. Изправих се. Дълго се лутах. Върнах се при аптеката. Влязох и си купих бинт. Когато плащах, видях табелка: „Яхни голямото сиво куче.“
— Става дума за „Грейхаунд“ — обясни Сузана на Роланд. — Най-голямата автобусна фирма в страната.
Роланд кимна и направи знак на Калахан да продължава.
— Госпожица Куган ми каза, че следващият автобус бил за Ню Йорк, затова си купих билет за него. Дори рейсът да беше за най-затънтеното селце в страната, пак щях да се кача. Исках само да се махна от този прокълнат град. Не ми дремеше, че хората умират, дори по-лошо. Някои ми бяха приятели, някои бяха от паството ми. Исках само да се махна. Разбирате ли?
— Да — отвърна без колебание Роланд. — Много добре те разбирам.
Калахан се вгледа в лицето му и сякаш почерпи кураж от него. Когато продължи, гласът му беше по-спокоен:
— Лорета Куган беше стара мома. Сигурно съм я уплашил, защото ме накара да изчакам автобуса навън. Излязох. Накрая автобусът дойде. Качих се и дадох билета си на шофьора. Той го скъса и ми върна половината. Седнах. Автобусът тръгна. Минахме под мигащия жълт светофар в центъра на градчето и това беше първият ми километър. Първият километър по пътя, който ме доведе тук. По-късно — може би в четири и половина сутринта — автобусът спря.
— Хартфорд — обявява шофьорът. — Това е Хартфорд. Имаме двайсет минути престой. Някой иска ли сандвич или нещо друго?
Калахан изважда портфейла с бинтованата си ръка и почти го изпуска. В устата си чувства вкуса на смъртта, гаден и блудкав като от гнила ябълка. Трябва да прогони този вкус с нещо, а ако не може да го прогони, поне да го промени, ако не може да го промени, поне да го поприкрие с нещо, като грозна дупка в разсъхнал се паркет, покрита с евтино чердже. Калахан подава двайсет долара на шофьора и казва:
— Бихте ли ми взели една бутилка?
— Не може, правилата… — И задръжте рестото. Половин литър стига.
— Не ми трябват пияни в автобуса. След два часа пристигаме в Ню Йорк. Там пий, каквото искаш. — Шофьорът се опитва да се усмихне. — Това е градът на забавленията, нали знаеш?
Калахан добавя десет долара. Отново казва на шофьора, че половин литър му стига и не очаква да получи ресто. Шофьорът явно не е глупав, защото взима парите.
— Само да не драйфаш — предупреждава. — Не искам да ми драйфат в автобуса.
Калахан кимва. Няма да драйфа. Шофьорът влиза в комбинирания магазин за хранителни стоки, алкохол и закуски на изхода на Хартфорд в последния час преди зазоряване под неоновите светлини. В Америка има тайни шосета, шосета скривалища. Това магазинче стои на входа към пътната мрежа на тъмната страна и Калахан го чувства. Усеща го по начина, по който празните пластмасови чашки и фасовете се търкалят по асфалта, носени от утринния вятър. Вижда го върху табелката над бензиновите колонки, на която пише: „ЗА НОЩНО ЗАРЕЖДАНЕ ПРЕДПЛАТЕТЕ“. В момчето от другата страна на улицата, седнало на прага на една къща, хванало глава с двете си ръце — мълчаливо олицетворение на болка. Тайните шосета са близо и му шепнат:
— Хайде, приятел. Тук ще забравиш всичко, дори името, което си получил, когато си бил голо, лигаво бебе, все още омазано с кръвта на майка си. Привързали са ти това име като консервена кутия за опашката на куче. Тук обаче не се налага да го влачиш. Ела. Хайде. Той обаче не помръдва. Чака и скоро шофьорът се връща с половин литър „Олд лог кабин“ в кафяв хартиен плик. Тази марка е добре позната на Калахан. Половин литър сигурно струва два долара и четвърт, което означава, че шофьорът е спечелил бакшиш от около двайсет и осем кинта. Не е зле. Но това е Америка, нали? Даваш много, а получаваш малко. А и ако уискито премахне ужасния вкус от устата му — несравнимо по-мъчителен от болката в обгорената му ръка, — ще си струва трийсетте долара до последния цент. По дяволите, ще си струва, дори да даде стотачка.