— Може би излъгах, като казах, че между нас не е имало физическа близост. Имаше една целувка. Още помня как се почувствах. Дори лекото боцкане на наболата му брада… тук.
— Съчувствам ти — обади се Сузана.
— Благодаря, скъпа. Питам се дали разбираш колко много означава това за мен. Да получиш състрадание от жител на собствения ти свят. То е като вести от дома за изгнаник. Или прясна изворна вода след години, през които си пил само застояла бутилирана помия.
Той хвана ръката и и я притисна между дланите си. На Еди усмивката му изглеждаше малко пресилена, дори престорена. Изведнъж му хрумна нещо ужасно. Ами ако в момента отец Калахан надушваше миризма на лук и нагорещено желязо? Ако виждаше синьо сияние не около врата на Сузана, а около корема и?
Еди погледна Роланд, но лицето на Стрелеца беше безизразно.
— Имал е СПИН, нали? — попита Еди. — Някой гей вампир от трети тип е ухапал приятеля ти и го е заразил.
— Гей. Би ли ми казал какво означава тази глупава дума…
Калахан млъкна и поклати глава.
— Да, точно това означава — отвърна Еди. — „Ред Сокс“ още не са спечелили купата, а на обратните вече им викаме „гейове“.
— Еди! — предупреди го Сузана.
— Какво? Мислиш ли, че е лесно да си напуснал последен Ню Йорк и да си забравил да изгасиш лампите? Защото не е. И нека ти кажа нещо. Аз също чувствам, че губя връзка с действителността. — Еди пак се обърна към Калахан: — Както и да е, точно това се е случило, нали?
— Мисля, че да. Не забравяйте, че по онова време много неща не ми бяха известни, а онова, което знаех, отказвах да приема. Ожесточено, както казваше президентът Кенеди. Видях първия — първия „малък“ — в онова кино между Коледа и Нова година през 1975. — Калахан се изсмя кратко. — И сега, като се замисля, киното се наричаше „Гейти“. Не е ли удивително? — Той замълча и огледа лицата им с лека изненада. — Явно не е. Не изглеждате изненадани.
— Съвпаденията вече не съществуват, сладурче — обясни Сузана. — Напоследък живеем като в роман на Чарлз Дикенс.
— Не разбирам.
— Не е нужно. Продължавай. Разказвай.
Старецът се замисли за момент, докато намери нишката за мисълта си, и поде:
— Бях видял първия си тип три в края на декември, но през онази нощ три месеца по-късно, когато забелязах синьото сияние около врата на Лупе, бях срещнал още пет-шест. Само един, докато се хранеше. Беше в една уличка на Ийст Вилидж с друг мъж. Той — вампирът — стоеше така. — Калахан се изправи и показа, с изпънати ръце, опрени на невидима стена. — Другият — жертвата — стоеше между изпънатите му ръце, с лице към него. Можеше да разговарят, можеше да се целуват, но аз знаех — знаех, — че е различно. Другите двама видях в различни ресторанти, хранеха се сами. Сиянието струеше от ръцете и лицата им — беше размазано по устните им като… електриков боровинков сок — миризмата на прегорял лук се носеше като парфюм. — Калахан се усмихна. — Странно как всеки път, когато говоря за тях, се опитвам да направя някакво сравнение. Защото не се старая да ги опиша, а да ги разбера. Още се опитвам да ги разбера. Да си обясня как е възможно онзи друг, таен свят да е съществувал през цялото време успоредно на този, който съм познавал.
„Роланд е прав — помисли си Еди. — Това е тодаш. Няма какво друго. Той не го съзнава, но е това. Не става ли така един от нас? Част от ка-тета.“
— Друга видях на опашка в банката „Марин мидланд“, с която работеше „Дом“. Беше посред бял ден. Редях се на гишето за внасяне, а жената беше на гишето за теглене. Излъчваше същото сияние. Видя, че я гледам, и ми се усмихна. Безстрашно. Безсрамно… Похотливо.
— Разпознавал си ги заради вампирската кръв в теб — отбеляза Роланд.
— Те разпознаваха ли те?
— Не. Ако можеха, нямаше да оцелея дълго. По-късно обаче научиха за мен. Мисълта ми беше, че ги виждах. Знаех, че съществуват. После видях какво се случи с Лупе. Те виждат същото като мен. Долавят същата миризма. Може би чуват камбаните. Жертвите им са белязани и след първото ухапване други вампири започват да се навъртат около тях, като насекоми около лампа. Като кучета, които маркират един и същ телеграфен стълб.
Сигурен съм, че през онази мартенска нощ Лупе бе ухапан за първи път, защото никога преди не бях виждал сиянието… нито раничките на врата му. След това обаче често го хапеха. Естеството на работата ни ги улесняваше, защото при нас хората идваха и си отиваха. Може би кръвта, примесена с алкохол, им носи евтино удоволствие. Кой знае?