Калахан събира дрехите. Елтън Джон още пее „Някой спаси живота ми тази нощ“, но в това може би няма нищо чудно. Песента е доста дълга, сигурно има четири минути. Калахан слага часовника на китката си и пръстена на пръста си, само временно. Внася дрехите в приюта, като минава покрай все още упоения Лупе. Дупчиците на врата му, не по-големи от убождания от карфици, вече зарастват.
Кухнята сякаш по чудо е празна. От едната и страна има врата с надпис „СКЛАД“. Зад нея започва къс коридор с килерчета от двете страни. Те са заключени и преградени с дебела тел срещу крадци. От едната страна има консерви, от другата — сухи продукти. Следват дрехите. Ризите са в едно килерче, панталоните — в друго. В трето има поли и рокли. В четвърто — палта. В края на коридора има очукан стар гардероб с надпис „РАЗНИ“. Калахан намира портфейла на вампира и го пъха при своя. Джобът му се издува. Той отключва гардероба и хвърля вътре вампирските дрехи. По-добре, отколкото да се опитва да ги сортира, макар че когато някой намери гащите в панталона, ще има недоволни. В „Дом“ не приемат използвано бельо.
— Може да приютяваме всякакви отрепки, но и ние си имаме стандарти — беше му казал веднъж Роуан Магръдър.
По дяволите, стандартите. Трябва да се погрижи за косата и зъбите на вампира. За часовника, пръстена, портфейла… и, Господи, за куфарчето и обувките! Те сигурно още са навън!
„Не се жалвай — смъмря се Калахан. — Нали деветдесет и пет процента от него изчезнаха; съвсем навреме се изпариха. Досега Господ ти помага (мисля, че е той), затова не роптай, а действай.“ И той действа. Събира косата, зъбите и куфарчето, занася ги в края на уличката, като джапа през локвите, и ги хвърля през близката ограда. След кратко замисляне хвърля и часовника, портфейла и пръстена. Пръстенът отказва да излезе от пръста му за миг и това почти го хвърля в паника, но накрая се изхлузва — пльок. Някой ще се погрижи за тези вещи вместо него. Това е Ню Йорк. Калахан се връща при Лупе и вижда обувките. Твърде хубави са, за да ги хвърли; имат още поне година носене. Той ги хваща с два пръста и ги внася в кухнята. Спира до печката и в този момент Лупе влиза.
— Дон?
Гласът му звучи малко замаяно, като на човек, който се е събудил от дълбок сън. Също и леко развеселено. Лупе посочва обувките:
— Да не ги сложиш в супата?
— Може да подобрят вкуса и но не, смятам да ги прибера в склада.
Калахан се изненадва от спокойния, си глас. И от спокойния си пулс! Сърцето му бие с обичайните шейсет-седемдесет удара в минута.
— Някой ги беше оставил отзад. Ти как я караш?
Лупе се усмихва; изглежда по-красив отвсякога.
— Бях спрял да изпуша един фас — отвръща. — Времето беше хубаво и исках да постоя навън. Не ме ли видя?
— Видях те. Изглеждаше като замаян, затова не исках да те прекъсвам. Би ли отворил склада?
Лупе отваря вратата.
— Хубави обувки. „Бали“. Кой ще остави такава скъпа марка на някакви си пияндета?
— Сигурно на собственика не са му харесвали.
Калахан чува камбаните, този зловещо примамлив звън, и стиска зъби. Причернява му за миг. „Само не сега — помисля си. — Само не сега.“
Това не е молитва (напоследък Калахан рядко се моли), но някой отгоре явно го чува, защото звънът заглъхва. Световъртежът му преминава. От другата стая някой се интересува какво става с вечерята. Друг ругае. Всичко тече постарому. На Калахан зверски му се пие. Както обикновено, но сега по-силно от всякога. Той си спомня чувството от докосването на пластмасовата дръжка. Тежестта на сатъра. Звука от забиването. И усеща отново онзи вкус. Вкуса на смъртта от кръвта на Барлоу. Какво бе казал вампирът в кухнята на Петри, след като счупи кръста от майка му? Че било тъжно да гледаш как някой губи вярата си.
„Тази нощ ще присъствам на срещата на анонимните алкохолици“ — мисли си Калахан, докато стяга обувките с ластик и ги хвърля в съответното килерче. Понякога срещите помагат. Той никога няма да каже: „Аз съм Дон и съм алкохолик“, но все пак помагат. Лупе е застанал непосредствено зад него. Когато се обръща, Калахан се стряска.
— Спокойно — засмива се Лупе.
Почесва се небрежно по врата. Раничките още се виждат, но до сутринта ще са изчезнали. Въпреки това Калахан знае, че вампирите виждат нещо. Или надушват. Или усещат по друг начин.
— Слушай — казва Калахан. — Мислех си да се измъкна града за седмица-две. Малко разпускане. Защо не дойдеш? Можем да попътуваме из щата. Да отидем за риба.