Обхвана ме невероятно спокойствие. Помислих си: „Ще победя. Поне тази нощ.“ И тогава чух камбаните. По-силно отвсякога. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Светът затрептя пред очите ми. „Тук нищо не е реално — рекох си. — Нито Парк Авеню, нито нещо друго. Всичко е декор. Ню Йорк е само една театрална завеса, но какво има зад нея? Ами нищо. Абсолютно нищо. Само мрак.“
Тогава престана да ми се вие свят. Камбанният звън заглъхваше… заглъхваше… и накрая изчезна. Тръгнах, много бавно. Сякаш стъпвах по лед. Страхувах се, че ако вървя прекалено бързо, ще се изпързалям от този свят и ще пропадна в мрака отвъд. Знам, че звучи налудничаво — по дяволите, дори тогава го съзнавах, — но понякога знанието не помага, нали?
— Не — съгласи се Еди, който си спомни дните, когато смъркаше хероин с Хенри.
— Не — обади се Сузана.
— Не — рече Роланд и си спомни за Джерико Хил и падналия рог.
— Извървях една пряка, втора, трета. Започвах да си мисля, че всичко е наред. Наистина усещах вонята и виждах няколко вампира от трети тип, но в това нямаше нищо обезпокоително. Особено когато вампирите не подозираха за мен. Като ги наблюдавах, имах чувството, че гледам през еднопосочно стъкло на полицейска стая за разпити. Скоро видях нещо много по-зловещо от няколко вампира.
— Видял си някого, който е бил наистина мъртъв — досети се Сузана.
Калахан се втренчи в нея:
— Откъде… откъде знаеш?
— Защото и аз съм била тодаш в Ню Йорк. Всички бяхме. Роланд обясни, че това са хора, които или още не знаят, че са умрели, или отказват да го приемат. Те са… как ги нарече, Роланд? — Скитащи мъртви. Не се срещат много често.
— Имаше достатъчно — измърмори Калахан — и ме разпознаваха. Един мъж без очи и обгоряла жена без десни ръка и крак ме гледаха… сякаш се надяваха, че мога някак си да ги поправя.
Побягнах. Сигурно съм тичал страшно дълго, защото когато възвърнах част от здравия си разум, седях на тротоара на Второ Авеню и Деветнайсета улица, с наведена глава, и пухтях като парен локомотив.
Някакъв старец се приближи и ме попита дали съм добре. Бях нормализирал достатъчно дишането си, за да му отвърна, че да. Той ме посъветва да се омитам, защото някаква полицейска кола се приближавала към нас. Със сигурност щели да ме пребарат, дори може би да ме приберат. Погледнах го в очите и казах: „Виждам вампири. Убих един от тях. А преди малко видях ходещи мъртъвци. Мислиш ли, че две ченгета ще ме уплашат?“ Той се отдръпна. Викна да стоя настрана от него. Изглеждал съм бил нормално и затова решил да ми помогне. Каза: „В Ню Йорк никое добро дело не остава ненаказано“, тропна ядосано с крак и се отдалечи.
Разсмях се. Изправих се и се погледнах. Ризата ми беше разгащена. Бях си скъсал панталона, макар че не си спомнях да съм се блъскал в нещо. Огледах се и в името на всички светци и грешници, видях един бар „Американо“. По-късно установих, че в Ню Йорк има още няколко такива, но тогава ги помислих, че специално този е останал само за мен от четирийсетте. Влязох, седнах на бара и изчаках бармана. „Запазил си ми нещо“ — казах. „Така ли?“ „Да, така.“ „Ами… ако ми кажеш какво е, ще ти го донеса.“
„Един «Бушмилс». И тъй като го пазиш от миналия октомври, защо не прибавиш лихвата и не го направиш двоен?“
Еди присви очи: — Лоша идея.
— Тогава ми се струваше най-гениалната, минавала през главата на смъртен. Така щях да забравя Лупе, да престана да виждам ходещи мъртъвци, може би дори вампири… комарите, както вече ги наричах. В осем часа вече бях пиян. В девет — много пиян. В десет — колосално пиян. Смътно си спомням как барманът ме изхвърли на улицата. Малко по-ясно — как на следващата сутрин се събудих завит с вестници.
— Върнал си се в самото начало — измърмори Сузана.
— Да, точно така, в самото начало и казвам благодарност-сай. Седнах. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Подпрях я на коленете си и след като не се пръсна, отново я вдигнах. На една пейка на двайсетина метра от мен седеше възрастна жена с кърпа на главата; хранеше катеричките с орехи от една хартиена кесийка. Само че бузите и челото и бяха обгърнати от синкаво сияние, при всяко издишване сияние излизаше и от устата и. Тя беше една от тях. Комар. Ходещите мъртви бяха изчезнали, но все още виждах вампирите.
Най-логичното решение в този момент ми се стори пак да се напия, но имаше един малък проблем: нямах пари. Някой очевидно ме беше пребъркал, докато съм спял. Този ден все пак намерих „Ман пауър“. На следващия пак отидох, на по-следващия също. След това се напих. Стана ми навик: три дни оставах трезвен и работех, обикновено на някой строителен обект или в склад, на третата нощ се напивах, а на следващия ден се възстановявах. И така без прекъсване. Неделите почивах. Така протичаше животът ми в Ню Йорк през онова лято. И навсякъде ми се струваше, че чувам песента на Елтън Джон „Някой спаси живота ми тази нощ“. Не знам дали е била на върха на класациите. Просто я чувах навсякъде. Веднъж работих пет дни поред за „Ковей мувърс“, една хамалска фирма. Тогава се наричаха „Брадър аутфит“. Това бе рекордът ми по трезвеност през онзи юли. Отговорникът за персонала дойде на петия ден и ме попита дали не искам да остана за постоянно.