„Не мога — отвърнах. — В договора с фирмата за временно наемане изрично е забранено да се приема постоянна работа извън компанията в течение на един месец.“
„На кого му дреме? — отвърна той. — Всеки си затваря очите пред тази клауза. Какво ще кажеш, Дони? Ти си работяга. И съм сигурен, че можеш да вършиш и нещо по-полезно от пренасяне на мебели. Защо не премислиш?“
Помислих и мисленето ме върна към пиенето, както винаги през това лято. Както винаги се случва с изповядващите алкохолната вяра. Вечерта ме завари в малък бар срещу Емпайър Стейт Билдинг; джубоксът свиреше: „Замалко да попадна в ноктите ти, скъпа“. Когато пак си потърсих работа, отидох при друга фирма за временна заетост, където не бяха чували за шибаната „Брадър аутфит“.
Калахан изсъска думата „шибана“ с чувство, както често правят мъжете, когато вулгаризмите се превърнат в последно средство за изразяване.
— Пиел си, бездействал си, хващал си се на работа — заключи Роланд. — Но това лято си имал да свършиш и още нещо.
— Да. Нужно ми беше известно време, за да се реша. Видях неколцина от тях — жената, хранеща катеричките, бе първата, — но те не правеха нищо. Знаех какви са, но все пак ми беше трудно да ги убивам хладнокръвно. Веднъж в Батъри Парк видях един да яде. Имах джобно ножче, носех го навсякъде. Приближих се зад вампира и го наръгах четири пъти: в бъбреците, между ребрата, високо в гърба и във врата. Последния удар нанесох с всички сили. Ножът излезе от другата страна, през адамовата ябълка на съществото, сякаш я бях набучил на шиш. Издаде лек звук от разкъсване.
Калахан говореше спокойно, но лицето му ставаше все по-бледо.
— Случи се същото като в уличката зад „Дом“ — вампирът изчезна и от него останаха само дрехите. Бях го очаквал, но, разбира се, не бях сигурен, докато не го видях отново.
— Една лястовичка пролет не прави — отбеляза Сузана.
Калахан кимна:
— Жертвата беше петнайсетгодишно хлапе, пуерториканче или доминиканче. Между краката си държеше касетофон. Не си спомням какво е свирил, но вероятно не е било „Някой спаси живота ми тази нощ“, защото щях да го запомня. Минаха пет минути. Тъкмо ми идеше да защракам с пръсти пред носа му или да го потупам по бузата, когато той примигна, олюля се и тръсна глава. Видя ме и първата му реакция бе да грабне касетофона. Притисна го до гърдите си като бебе. „К’во искаш, бе, пич?“ — попита. Казах му, че нищо не искам, че няма да му направя нищо, но се чудя какви са тези дрехи до него. Момчето ги погледна, коленичи и се зае да пребърква джобовете. Реших, че това достатъчно ще отвлече вниманието му (повече от достатъчно), и се отдалечих. Това беше вторият. С третия бе по-лесно. С четвъртия — още повече. В края на август вече бях убил шестима. Шестата беше жената, която бях видял в банката. Светът е малък, нали?
Често отивах на Първо и Четирийсет и седма и спирах пред „Дом“. Понякога наблюдавах как пияниците и бездомните се събират за вечеря. Понякога Роуан излизаше и разговаряше с тях. Беше непушач, но винаги носеше цигари в джобовете си, два пакета, и ги раздаваше, докато свършат. Никога не съм се крил, но дори да ме е забелязал, не го показваше.
— Сигурно си се бил променил — отбеляза Еди.
Калахан кимна:
— Бях си пуснал коса до раменете и започваше да посивява. Също и брада. И, разбира се, вече не полагах грижа за дрехите си. Половината взимах от убитите вампири. Единият бе пощальон с мотоциклет; имаше страхотни обувки. Не „Бали“, но почти нови и съвсем по моята мярка. Оказаха се вечни. Още ги използвам. — Калахан кимна към къщата. — Не мисля обаче, че заради това не ме познаваше. С професия като на Роуан Магръдър — когато се занимаваш с пияници, хипита и скитници, хората с един крак в реалността, а с другия — в Зоната на здрача — човек свиква с големите промени, и то не към по-добро. Научаваш се да виждаш зад новите синини и кирливи петна. Мисля по-скоро, че се бях превърнал в нещо като скитащите мъртъвци, Роланд. Невидим за живите. Само дето, струва ми се, тези хора — тези бивши хора — са привързани към Ню Йорк…