— Никога не се отдалечават много — съгласи се Роланд. Цигарата беше готова. Сухата хартийка и ситният тютюн изчезнаха от пръстите му след две дръпвания. — Призраците винаги остават в една и съща къща.
— Разбира се, че остават, бедните. А аз исках да се махна. Всеки ден слънцето залязваше малко по-рано от предния, а аз чувствах повика на онези пътища, на онези тайни шосета, малко по-силно. Може би отчасти се дължеше на географското лекарство, за което, струва ми се, вече намекнах. Противно на логиката ние се заблуждаваме, че ако се преместим на ново място, нещата ще потръгнат по-добре; че стремежът ни към саморазрушение ще изчезне. Несъмнено при мен това бе породено от надеждата, че на друго място няма да има вампири или ходещи мъртви. Но имаше и нещо друго… Нещо по-сериозно. — Калахан се усмихна мрачно. — Някой ме преследваше.
— Вампирите ли? — обади се Еди.
— Дааа… — Калахан прехапа устни, сетне повтори малко по-убедено: — Да. Но не само вампирите. Въпреки че това беше най-логично, не бях съвсем убеден. Сигурен бях, че не са мъртвите; те ме виждаха, но не проявяваха особен интерес към мен освен може би с надеждата, че ще ги поправя или избавя от мъките им. Вампирите от трети тип обаче не можеха да ме видят, както вече ви казах — поне не съзнаваха, че съм си поставил за цел да ги избивам. А и тяхната памет не е особено добра; забравят всичко, когато тръгнат да преследват поредната си жертва.
За първи път осъзнах, че съм загазил, една нощ в Уошингтън Скуеър Парк наскоро след като убих жената от банката. Паркът беше станал мое обичайно жилище и Господ ми е свидетел, не бях единствен. През лятото той се превръщаше в истински хан под открито небе. Имах си дори любима пейка, макар че не успявах да се доредя до нея всяка нощ… дори не ходех там всяка нощ.
През онази странна вечер — знойна и облачна — отидох в парка към осем часа. Носех бутилка в кафяво пликче и книжка от Езра Паунд. Приближих се до пейката си и на облегалката на съседната видях надпис:
„ТОЙ ИДВА ТУК. РЪКАТА МУ Е ОБГОРЕНА.“
— Мили Боже — възкликна Сузана.
— Веднага излязох от парка и спах в една уличка на двайсетина преки оттам. Нямах никакво съмнение, че в надписа става дума за мен. След две нощи видях подобен на тротоара пред бар „Леке“, където обичах да се отбивам. Беше написано с тебешир и се беше изтрило от краката на минувачите, но още се четеше: „ТОЙ ИДВА ТУК. РЪКАТА МУ Е ОБГОРЕНА.“ Около надписа бяха изрисувани звезди и комети, сякаш някой се е опитал да го замаскира. На една пряка встрани върху знак за забранено паркиране бе изписано със спрей: „СЕГА КОСАТА МУ Е ПОЧТИ БЯЛА“. На следващата сутрин на един автобус прочетох: „ИМЕТО МУ Е НЕЩО КАТО КОЛИНГУД“. След два-три дни започнах да намирам обяви за загубени кучета на много места, които имах навик да посещавам: Нийдъл Парк, „Рамбъл“, бара „Сити лайте“ на „Леке“, няколко клуба във Вилидж.
— Загубени кучета — измърмори Еди. — Добро попадение.
— Гласяха почти едно и също.
„ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ НАШИЯ ИРЛАНДСКИ СЕТЕР? ТОЙ Е ГЛУПАВ И СТАР, НО НИЕ ГО ОБИЧАМЕ. ИЗГОРЕНА ДЯСНА ЛАПА. ОТГОВАРЯ НА ИМЕТО КЕЛИ, КОЛИНС ИЛИ КОЛИНГУД. ГОЛЯМА НАГРАДА.“
Имаше споменати и суми.
— Кой ще разлепи такива обяви? — недоумяваше Сузана.
Калахан вдигна рамене:
— Не знам. Вампирите може би.
Еди потърка уморено лице:
— Добре, да видим сега. Имаме вампирите от трети тип… скитащите мъртъвци…, а сега и тези с обявите за изгубени животни. Кои са те?
— Подлеците — отвърна Калахан. — Така се наричат, макар че сред тях има и жени. Понякога се наричат „регулатори“. Много от тях носят дълги жълти палта… но не всички. И много от тях имат татуирани сини ковчези на ръцете…, но не всички.
— Това са Великите ловци на ковчези — измърмори Еди.
Стрелеца кимна, но без да отмества очи от Калахан.
— Остави го да говори, Еди.
— Всъщност това са войниците на Пурпурния крал — каза Калахан и се прекръсти.
Еди подскочи. Сузана свали ръка и потърка корема си. Роланд си спомни разходката им в Гейдж Парк, след бягството им от Блейн. Мъртвите животни в зоопарка. Избуялата розова градина. Въртележката и влакчето. После металното шосе, водещо към още по-широк метален път, който Еди, Сузана и Джейк наричаха „магистрала“. На един пътен знак някой бе надраскал: ПАЗЕТЕ СЕ ОТ ВЪРВЯЩОТО КОНТЕ. На друг, украсен с груба рисунка на око, пишеше: ХАЙЛ НА ПУРПУРНИЯ КРАЛ!