Калахан видя Росалита, която се приближаваше с развети поли, и замълча. Тя му подаде малка плочка, върху която беше написано нещо с тебешир. За миг Еди си помисли, че посланието е обградено със звезди и полумесеци и гласи: „ЗАГУБЕН! КУЧЕ С ОСАКАТЕНА ПРЕДНА ЛАПА! ОТГОВАРЯ НА ИМЕТО РОЛАНД! С ЛОШ НРАВ, ЧЕСТО ХАПЕ, НО НИЕ ГО ОБИЧАМЕ!“
— От Айзенхарт — вдигна очи Калахан. — Ако Овърхолсър е най-богатият земеделец по тези места, а Ибън Тук — богатият магазинер, Вон Айзенхарт е най-крупният скотовъдец. Казва, че със Слайтман Старши и Младши и вашия Джейк ще дойдат в „Пресвета Богородица“ по обяд, ако ви е угодно. Трудно ми е да разбера почерка му, но доколкото разбирам, ще посетите няколко ферми на път за „Рокинг Б“, където ще нощувате. Угодно ли ви е?
— Не съвсем — отвърна Роланд. — Преди това бих искал да имам картата.
Калахан погледна Росалита. Еди реши, че тази жена е доста повече от обикновена икономка. Тя се беше оттеглила на почетно разстояние, но чакаше. „Като добре школувана секретарка“ — помисли си той. Не се наложи Стареца дори да и кимне; тя се приближи веднага щом я погледна. Размениха няколко думи и Росалита тръгна.
— Ще обядваме на моравата пред църквата — обяви Калахан. — Има едно голямо дърво с дебела сянка. Сигурен съм, че докато свършим, близнаците Тавъри ще са готови с картата.
Роланд кимна доволно.
Калахан се изправи; присви очи и разтърка кръста си. — Сега искам да ви покажа нещо.
— Не довърши разказа си — напомни Сузана.
— Не, но времето лети. Ще разказвам, докато вървим, ако ще ви е удобно да слушате.
— Ще ни е удобно — каза Роланд и също се изправи. Изпита само лека болка; котешкото масло на Росалита бе свършило добра работа. — Кажи ми само две неща, преди да тръгнем.
— Ако мога, Стрелецо, с удоволствие.
— Онези, които оставяха обявите; срещна ли ги при скитанията си?
Калахан кимна замислено:
— Да, Стрелецо. — Погледна Еди и Сузана. — Виждали ли сте цветни снимки от онези, правени със светкавица, когато очите на хората излизат червени?
— Да — отвърна Еди.
— Техните очи са такива. Яркочервени. Какъв е вторият ти въпрос, Роланд?
— Те ли са Вълците, отче? Тези подлеци? Войниците на Пурпурния крал? Те ли са Вълците?
Калахан се замисли дълбоко, преди да отговори:
— Не съм убеден. Не мога да кажа със сто процента сигурност, ако разбираш. Но не мисля. Наистина те отвличат хора, и не само деца. — Той отново замълча. — Може да се каже, че са един вид Вълци. — Пак се поколеба, сетне повтори: — Да, един вид Вълци.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Разказът на свещеника, продължение (Тайните пътища на Америка)
Разстоянието от къщата до църквата бе късо, отне им не повече от пет минути. Това несъмнено не беше достатъчно, за да може Стареца да разкаже за годините си на скитане, преди да прочете статията в сакраментския „Бий“, която го накарала да се върне в Ню Йорк през 1981 година. Въпреки това тримата стрелци чуха цялата история. Роланд подозираше, че Еди и Сузана също като него знаеха значението на този разказ: че когато си тръгнат от Кала Брин Стърджис (ако изобщо се измъкнат живи оттук), Доналд Калахан най-вероятно щеше да тръгне с тях. Това не беше прост разказ, а кеф, споделяне на водата.. Кеф можеше да има само между хора, чиято съдба ги е събрала заедно, за добро или за зло. От хора, образуващи един ка-тет.
— Знаете ли я тая? — попита Калахан. — „Вече не сме в Канзас, Тото.“
— Звучи познато, сладурче — отвърна Сузана. — Да.
— Аха. Виждам, че ви е познато. Може би някой ден ще чуя и вашите разкази. Подозирам, че в сравнение с тях моят ще изглежда като детска приказка. Във всеки случай, когато наближих края на моста, осъзнах, че вече не съм в Канзас. И както изглеждаше, не бях и в Ню Джърси. Поне не в града, който очаквах да намеря от другата страна на Хъдсън. До парапета на моста имаше…
…един смачкан вестник и Калахан се навежда да го вземе. Наоколо няма жива душа, макар че движението по големия висящ мост от лявата му страна е натоварено. Хладният вятър от реката развява дългата му прошарена коса.