Има само един лист със заглавната страница; вестникът е „Реджистър“ от Лийбрук. Калахан никога не е чувал за град с такова име. Няма откъде да е чувал, защото не е много вещ в географията на Ню Джърси. Дори не е стъпвал там, но винаги си е мислил, че първият град от другата страна на „Джордж Вашингтон“ е Форт Лий.
Зачита заглавията. Най-горното звучи съвсем нормално: „РАСОВИ ВЪЛНЕНИЯ В МАЯМИ ИЙЗ“. В последно време нюйоркските вестници са пълни с подобни материали. Какво обаче означава „ВОЙНАТА НА ХВЪРЧИЛАТА В ТИЙНЕК, ХАКЕНСАК, ПРОДЪЛЖАВА“, придружено от снимка на горяща сграда? На снимката се виждат пожарникари, но всичките се смеят! Какво означава „ПРЕЗИДЕНТЪТ АГНЮ ПОДКРЕПЯ ПЛАНА НА НАСА ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЗЕМЯТА“? Какво означава най-долното заглавие, написано на кирилица?
„Какво ми става?“ — пита се Калахан. През цялото време, докато се занимава с вампири и ходещи мъртъвци — дори след появата на обявите за загубени кучета, — той не се е съмнявал в нормалността си. Сега, застанал от страната на Ню Джърси на този паянтов (но забележителен) мост над река Хъдсън — мост, на който няма другиго освен него, — той за пръв път се усъмнява. Мисълта, че Спиро Агню може да бъде президент, е достатъчна, за да се усъмниш в здравия си разум, размишлява той. Нещастникът бе изхвърлен от политиката още преди години, дори преди шефа си.
„Какво ми става?“ — недоумява той, но дори да се е побъркал, сега никак не му се мисли за това. — Зарежи тая работа — казва си и хвърля остатъците от лийбрукския „Реджистър“ от моста. Вятърът подхваща вестника и го понася към „Джордж Вашингтон“. „Към действителността — мисли си Калахан. — Тя е там. Тези коли, тези камиони, тези автобуси.“ Изведнъж обаче забелязва червена кола с няколко кръгли вериги вместо гуми. Над каросерията на машината — тя е с големината на среден училищен автобус — има въртящ се ален цилиндър. БАНДИ пише от едната страна, от другата — БРУКС. БАНДИ БРУКС. Или БАНДИБРУКС. Какво, по дяволите, е Банди Брукс? Калахан няма представа. А и никога през живота си не е виждал подобна кола; дори не си е представял, че такова чудо — виж: само тези вериги, за Бога! — може да получи разрешително за движение по националната пътна мрежа.
Значи и мостът „Джордж Вашингтон“ вече не е безопасно място.
На Калахан му се завива свят и той се хваща за парапета на пешеходния мост; чувства, че залита. Парапетът изглежда достатъчно реален, загрят от слънцето и изпъстрен с хиляди припокриващи се инициали и надписи: „ДК О МБ“ в малко сърце, „ФРЕДИ И ХЕЛЕНА = ВЕЧНА ЛЮБОВ“, „СМЪРТ НА ЦИГАНИТЕ И ЧЕРНИЛКИТЕ“, обградено от свастики. Надписи на омраза и любов, и всичките до един — истински като тупкането на сърцето му или тежестта на няколко монети и банкноти в предния джоб на дънките му. Той си поема дълбоко въздух, също реален, примесен с миризма на автомобилни газове.
„Това наистина се случва — мисли си Калахан. — Не се намирам в изолатора на някоя лудница. Аз съм аз, тук съм и дори съм трезвен — поне засега. Ню Йорк е зад гърба ми. Също Джерусалемс Лот, в щата Мейн, с неговите неспокойни мъртъвци. Пред мен е цялата Америка, страната на неограничените възможности.“
Тази мисъл повдига духа му. Хрумва му още нещо, което го окрилява още повече: не просто една Америка, а може би десетина… или хиляда… или милион. Ако тук лежи Лийбрук вместо Форт Лий, може би има и друга версия на Ню Джърси, където градчето от тази страна на Хъдсън е Лийман или Лейман, или Лий Блъфс, или Лий Палисейдс, или дори Легхорн Вилидж. Може би от другата страна на реката има не четирийсет и два континентални щата, а четири хиляди и двеста, или четирийсет и две хиляди, подредени един над друг в плетеницата на вероятностите.
Калахан интуитивно разбира, че това е много близо до истината. Натъкнал се е на огромно, може би безкрайно скупчване от светове. Всички те са Америка, но са различни. Свързани са с пътища и той ги вижда.
Бързо отива до лийбрукския край на моста и там спира. „Ами ако не намеря пътя за връщане? — запитва се. — Ако се загубя и никога не успея да се върна в онази Америка, в която на западния край на моста «Джордж Вашингтон» се намира Форт Лий и където президент на САЩ е не друг, а Джералд Форд?“ Сетне си казва: „И какво от това? Майната му.“ Калахан слиза от моста в Ню Джърси и се усмихва за пръв път след деня на погребението на Дани Глик в Джерусалемс Лот. Две момчета с въдици вървят към него.
— Някой от вас няма ли да ме поздрави с добре дошъл в щата Ню Джърси? — пита с усмивка той.