— Добре дошъл в щата Ен Джей, човече — казва с готовност едното, но и двете го гледат подозрително.
Разбираемо е, но това не помрачава настроението му. Чувства се, сякаш е излязъл след излежаването на дълга присъда зад решетките и вижда слънцето за пръв път от много години. Ускорява крачка, без да се обърне нито за миг за последно сбогом на Манхатън. Защо да го прави? Манхатън е минало. Пред него лежат много Америки, в тях е бъдещето му.
Той е в Лийбрук. Не чува камбани. По-късно ще чуе, по-късно ще види нови вампири и нови надписи с тебешир и спрей по тротоарите и стените (не всички обаче за него). Ще срещне подлеците с крещящочервените им кадилаци, със зелени линкълни и пурпурни мерцедеси, подлеци с червени очи, но не днес. Днес той върви под слънцето на една нова Америка, от западната страна на възстановения пешеходен мост над река Хъдсън. На главната улица на Лийбрук спира пред закусвалнята „Хоумстайл“; на вратата виси табела: „ТЪРСИМ ГОТВАЧ НА АЛАМИНУТИ“. Дон Калахан има голям опит с аламинутите още от семинарията, да не говорим за „Дом“ в Източен Манхатън. Хрумва му, че тук, в „Лийбрук Хоумстайл“, може би няма да му е зле. Оказва се, че е прав, макар че са му нужни три смени, докато възвърне умението си да чупи яйца с една ръка. Собственикът, дългуч на име Дики Рюдбекър, го пита дали има здравословни проблеми — „нещо заразно“, както се изразява — и кимва доволно, когато Калахан го уверява, че няма. Не му иска никакви документи, дори не го пита за социално-осигурителния номер. Предпочита да не осчетоводява плащанията, ако няма проблем. Калахан го уверява, че няма.
— И още нещо — казва Дики Рюдбекър.
Калахан си мисли, че нищо не може да го изненада, но следващата реплика на Рюдбекър му идва като гръм от ясно небе:
— Ти си алкохолик.
Калахан го пита откъде е разбрал.
— Аз също съм такъв — отвръща Рюдбекър. — В този бизнес човек трябва да е с всичкия си. Няма да мириша дъха ти…, ако идваш навреме на работа. Ако два пъти закъснееш, можеш да си хващаш пътя. Няма да те предупреждавам повече.
Калахан готви аламинути в „Лийбрук Хоумстайл“ три седмици и спи на две преки от закусвалнята в мотел „Сънсет“. Само че тези имена не са постоянни. На четвъртия си ден в града той установява, че мотелът вече е „Съкрайз“, а закусвалнята — „Форт Лий Хоумстайл“. „Лийбрук Реджистър“, който клиентите често оставят по масите, вече е „Форт Лий Реджистър“. Фактът, че Джералд Форд отново е президент, не го успокоява много.
Когато Рюдбекър му плаща в края на първата седмица (във Форт Лий), Грант е на петдесетачките, Джаксън — на двайсетачките, а Алигзандър Хамилтън — на десетдоларовите банкноти. В края на втората седмица (в Лийбрук) на петдесетачките е Ейбрахам Линкълн, а на десетдоларовите банкноти — някой си Чадбърн. На двайсетачките все ще се куми Андрю Джаксън и това му носи известно облекчение. В мотела на Калахан покривката на леглото е розова в Лийбрук и оранжева във Форт Лий. Това е много удобно. Още щом се събуди, той разбира в коя версия на Ню Джърси се намира.
На два пъти се напива. Втория път, след затваряне, Дики Рюдбекър му прави компания и не изостава с чашите.
— Това беше велика страна — жалва се лийбрукският Рюдбекър.
Калахан се замисля колко е хубаво, че някои неща никога не се променят; например вечното оплакване на дребните ресторантъори.
В един прекрасен ден обаче той вижда първия си вампир от трети тип на опашка за билети пред кино „Туин“ и веднага известява собственика, че напуска.
— Нали каза, че нямаш нищо заразно — укорява го Рюдбекър.
— Моля?
— Имаш тежка форма на кракосърбеж, приятелю. Това често върви с другото — Рюдбекър вдига ръка, сякаш, пие от бутилка. — Когато човек хване кракосърбеж: на стари години, често е неизлечимо. Да ти кажа, ако нямах жена, която още е доста добра в леглото, и две деца в колеж: и аз щях да си вдигна шапката и да те последвам.
— Така ли? — удивлява се Калахан.
— През септември и октомври е най-зле. Просто го чуваш как те зове. Птиците също го чуват и отлитат.
— Кое?
Рюдбекър го стрелка с поглед, който сякаш му казва да не се прави на глупак.
— За тях това е небето. За хора като нас — пътят. Шибаният път ни зове. Хората като мен, с деца и жена, която още обича да го прави по-често от веднъж: седмично, просто усилват радиото, за да не слушат повика му. Ти няма да го сториш. — Той замълчава, изпитателно поглежда Калахан. — Защо не останеш още една седмица? Ще ти увелича надницата с двайсет и пет кинта. Правиш страхотен „Монте Кристо“.