Калахан се замисля и поклаща глава. Ако Рюдбекър е прав, ако беше само един път, може би щеше да остане още една седмица… и още една… и още. Ала не е само един. Скритите пътища са много. Той си спомня заглавието на едно свое съчинение от трети клас и избухва в смях. То се казваше „Пътища завсякъде“.
— Кое му е смешното? — пита Рюдбекър.
— Нищо. Всичко. — Калахан потупва шефа си по рамото. — Ти си добър човек, Дики. Ако се върна някой път оттук, задължително ще се отбия.
— Няма да се върнеш оттук — казва Рюдбекър и, разбира се, е прав.
— Скитах около пет години — рече Калахан, докато вървяха към църквата, и в известен смисъл това бяха единствените му думи на тази тема.
Другите обаче чуха още много. И никак не се изненадаха, че Джейк, на път към града заедно с Айзенхарт и двамата Слайтман, също е чул част от разказа. Все пак това беше Джейк, който притежаваше най-силна интуиция от четиримата.
„Пет години скитах“, само толкова. Какво се криеше зад това?
Хиляди изгубени думи на розата.
Калахан скита пет години, само че пътищата не са само един, а може би, при определени обстоятелства, пет години могат да са цяла вечност.
Той минава по шосе 71 през Делауер и бере ябълки. Среща едно момче на име Ларс със счупен транзистор. Калахан поправя радиото и майката на Ларс му приготвя богат обяд, който не може да изяде с дни. Минава по шосе 317 през земеделските райони на Кентъки и постъпва на работа като гробокопач с мъж на име Пит Петарки, който нито за миг не си затваря устата. Едно момиче идва да ги гледа, красиво момиче на седемнайсет. Тя сяда на един каменен зид и есенните листа се сипят около нея като жълти снежинки; а Пит Петарки започва да размишлява какво ли ще е, ако тези дълги бедра се лишат от панталоните и се увият около врата ти, какво ли ще е да впиеш устни в този забранен плод. Пит Петарки не вижда синьото сияние около нея, нито, разбира се, как дрехите и се свличат празни на земята — след като Калахан сяда до нея, тя прокарва ръка по крака му и доближава устни до врата му, а той забива ножа си в тила и. Вече добре се е специализирал в този удар.
Минава по шосе 19 през Западна Вирджиния и се натъква на малък пътуващ цирк, където търсят някого да им оправя фургоните и да храни животните. „Или обратното — казва Грег Чъм, собственикът на цирка. — Да храниш фургоните и да оправяш животните. Както ти хареса.“ За известно време, когато стрептококова инфекция поваля на легло част от персонала, той играе ролята на Менсо, Екстрасенса чудо, и то с удивителен успех. Точно докато играе Менсо, ги вижда за първи път — не вампири или объркани ходещи мъртъвци, а високи мъже с издължени, бдителни лица, които обикновено се крият под старомодни широкополи шапки или модерни спортни шапки със свръхдълги козирки. В сянката очите им блестят яркочервено, като очите на миещите мечки или дивите котки, когато ги осветиш нощем с фенерче край кофите за боклук. Дали го виждат? Вампирите (поне тези от трети тип) не го различават. Мъртъвците го виждат. А тези мъже с ръце, пъхнати в джобовете на дългите жълти палта, и сурови лица, скрити под големите им шапки? Виждат ли го? Калахан не е сигурен, но решава да не рискува. След три дни в град Язу, Мисисипи, той оставя черната шапка на Менсо на закачалката, хвърля мазния гащеризон на пода в един фургон и напуска завинаги трупата на Чъм, без да си направи труда да вземе чека за последната си надница. На излизане от града вижда по телеграфните стълбове няколко от онези обяви за загубени животни. Една от най-показателните гласи:
Коя е Рута? Калахан няма представа. Знае само, че е малко БУЙНА, но много ЗАБАВНА. Дали ще е толкова буйна, когато подлеците я хванат? Ще бъде ли все така забавна?
Калахан се съмнява.
Той обаче има свои проблеми и единственото, с което може да и помогне, е да се моли на Господ, в когото вече не вярва особено, да не позволява мъжете с жълтите палта да я хванат.
По-късно същия ден, докато се тътри по шосе З през окръг Исакена под палещото слънце, което не ще да чуе, че е декември и скоро ще дойде Коледа, той отново чува камбаните. Те прокънтяват в главата му и заплашват да пръснат тъпанчетата и мозъка му. Когато звънът заглъхва, Калахан получава ужасно прозрение: те идват. Мъжете с червените очи, големите шапки и дългите жълти палта са по петите му.