Роланд се замисли. Това бе уместен въпрос. Погледна Калахан застанал на последното стъпало, в дънки, с навити до лактите ръкави, скръстил ръце. Имаше яки мускули.
Стареца вдигна рамене:
— Тя спи. Не би трябвало да има проблеми. Но… — Посочи револвера на хълбока на Роланд. — По-добре да оставиш това. Може да спи само с едно око.
Роланд разкопча колана с кобура и го подаде на Еди. После свали торбичката си от кръста и я даде на Сузана.
— Пет минути. Ако има проблеми, може би ще успея да извикам. „А може и да не успея“ — помисли си.
— Джейк вече ще е дошъл — отбеляза Еди.
— Ако дойдат, задръжте ги.
— Айзенхарт и Слайтман няма да посмеят да влязат — отбеляза Калахан. — Те боготворят Оризия, оризовата богиня.
Направи физиономия, красноречиво показваща мнението му за оризовата богиня и останалите второкласни божества на Кала.
— Да влизаме тогава — подкани го Роланд.
Роланд Дисчейн отдавна не изпитваше религиозна боязън. Може би от детството си. Когато обаче отец Калахан отвори скромната дървена врата и му даде знак да влезе, той изпита страх.
Влязоха във фоайе с избеляла черга на пода. Насреща имаше отворена двойна врата, водеща към голяма стая с пейки и възглавнички за коленичене. В дъното се виждаше издигната над пода платформа и аналой с вази с бели цветя от двете страни. Лекият им аромат се носеше в застоялия въздух. По стените имаше прозорчета с прозрачни стъкла. На стената зад аналоя висеше голям железен кръст.
Роланд чуваше скритото съкровище на Стареца не с ушите, а с костите си. Като непрестанно тихо бучене. Като розата, но това тук нямаше нищо общо с розата. Това бучене говореше за всепоглъщаща празнота. Вакуум, какъвто всички чувстваха зад повърхностната реалност на тодашния Ню Йорк. Нищо, което можеше да се превърне в звук.
„Да, това е нещото, което ни пренасяше — помисли си Роланд. — Пренесе ни в Ню Йорк — един от многото, ако съдим по разказа на Калахан, — но може да ни прехвърли навсякъде и във всяко време. Може да ни прехвърли… а може и да ни скрие.“
Спомни си заключението от дългия си разговор с Уолтър в костницата. Тогава също бе изпаднал в тодаш, сега го съзнаваше. Беше се почувствал, сякаш расте, сякаш се раздува, за да стане по-голям от земята, от звездите, от цялата вселена. Силата беше там, в онази стая, и той се боеше от нея.
„Боговете да и дадат здрав сън“ — рече си, но веднага му хрумна по-обезпокоителна мисъл: рано или късно трябваше да я събудят. Рано или късно щяха да я използват, за да се върнат в Ню Йорк в нужното време.
На една стойка до вратата имаше купичка със светена вода. Калахан топна пръсти в нея и се прекръсти.
— Можеш ли да го правиш сега? — прошепна Роланд.
— Да. Господ ме прие отново в лоното си, Стрелецо, макар да ми се струва, че още съм на „изпитателен срок“, ако ме разбираш.
Роланд кимна. Влезе след Калахан, без да топне пръсти в купичката.
Отецът тръгна през средата на помещението и макар че стъпваше уверено, Роланд долови страх в движенията му; може би подобно на собствената му тревога. Свещеникът, разбира се, искаше да се отърве от нещото, но трябваше да му се признае, че имаше немалко кураж.
В дъното на нишата на свещеника имаше три стъпала. Калахан ги изкачи.
— Няма нужда да идваш, Роланд; ще я видиш достатъчно добре от мястото, където си сега. Нали не искаш да я вземеш веднага?
— Не — отвърна Роланд; и двамата шепнеха.
— Добре. — Калахан коленичи; чу се леко изщракване на ключалка и двамата мъже се сепнаха. — Дори не докосвам кутията, ако не ми се налага. Не съм я пипал, откакто съм я оставил тук, в това скривалище, което направих, като помолих Господ за прошка, че използвам Неговия дом.
— Вдигни я.
Роланд бе нащрек, готов да реагира на най-леката промяна на безграничното бучене на нищото. Тежестта на револвера на хълбока му липсваше. Нима хората, които идваха да изразят вярата си, не усещаха ужасното присъствие на това нещо? Сигурно не, иначе нямаше да идват. Тук може би бе най-подходящото място за съхранение на такава вещ: чистата вяра на молещите се вероятно донякъде я неутрализираше. Може би дори я успокояваше и приспиваше.
„Тя обаче може да се събуди — помисли си Роланд. — Да се събуди и за миг да ги изпрати всички на деветнайсет стъпки от небитието.“ Тази мисъл му се стори особено жестока и той се опита да я прогони от главата си. Идеята да използва този предмет, за да защити розата, му изглеждаше все по-абсурдна. Беше се изправял пред хора и чудовища, но никога пред нещо подобно. Усещането за близостта на злото бе ужасно. Усещането за злокобната празнота — още по-страшно.