Калахан натисна с палец браздата между две дъски. Чу се леко изщракване и част от пода се повдигна. Калахан махна дъските и отдолу се откри квадратна дупка със страни по петдесетина сантиметра. Той се отдръпна назад, като притискаше дъските до гърдите си. Бученето се усили. За миг Роланд си представи гигантски кошер с пчели колкото вагони, тромаво пълзящи наоколо. Наведе се напред и погледна в скривалището на Стареца. Нещото вътре бе увито във фино бяло ленено платно.
— Столата на едно момче от хора — обясни Калахан; после, след като видя, че думата не е позната на Роланд, добави: — Вид църковна дреха. — Вдигна рамене. — Сърцето ми подсказа, че трябва да я увия, и така направих.
— Сърцето ти е подсказало правилно — прошепна Роланд.
Замисли се за торбата, която Джейк бе взел от запустелия парцел, онази с надпис „Удряй само в Средния свят“. Да, тя щеше да им послужи, но сега не му се мислеше за прехвърлянето.
Постара се да пропъди и тази мисъл — и страха също — и отметна плата. В дрехата бе увита дървена кутия.
Макар че се боеше, Роланд докосна тъмното, плътно дърво. „Все едно пипаш леко омазнен метал“ — помисли си. Почти еротична тръпка премина през тялото му; тя сякаш целуна страха му, сетне изчезна.
— Черно желязно дърво — прошепна Роланд. — Чувал съм за него, но никога не съм го виждал.
— В моите „Сказания за крал Артур“ го наричат призрачно дърво.
— Така ли? Истина ли е?
Кутията наистина имаше призрачен вид, като дух, спрял да си почине, макар и временно, след дълго скитане. На Стрелеца много му се искаше да я погали отново — тъмното, плътно дърво мамеше ръката му, — но долови съвсем леко усилване на бученето отвътре. „Не буди зло куче“ — рече си той. Наистина не беше разумно, но това не го спря. Той все пак докосна още веднъж кутията, само с връхчетата на пръстите си, после ги подуши. Миришеха на камфор, дим и — можеше да се закълне в това — на цветя от далечна северна страна, които цъфтят в снега. На капака на кутията бяха гравирани три предмета: роза, камък и врата. Под вратата стоеше гравюра на роза.
Роланд отново посегна. Калахан се наведе напред, сякаш да го спре, после застина. Стрелеца докосна гравюрата под вратата и бученето отново се усили — бученето на черната топка в кутията.
— Не?… — прошепна и прокара връхчето на палеца си по символа. — Не… открита?
Не го прочете, а сякаш го чу с палеца си.
— Да, сигурен съм, че това пише. — Калахан изглеждаше доволен, но въпреки това хвана Роланд за китката и дръпна ръката му; по челото и по дланите му бяха избили капчици пот. — Има логика. Листо, камък, врата. Споменати са като символи в една от книгите ми. „Погледни към дома, ангеле“, така се нарича.
„Листо, камък и врата — помисли си Роланд. — Само смени листото с роза. Да. Изглежда логично.“
— Ще я вземеш ли? — попита Калахан малко по-силно и Стрелеца долови умолителна нотка. — Виждал си я, нали, отче?
— Да. Веднъж. Неописуемо ужасна е. Като гладкото око на чудовище, израсло в сянката на Господ. Ще я вземеш ли, Стрелецо?
— Да.
— Кога?
Роланд чу едва доловим камбанен звън — толкова красиво ужасен, че стисна зъби. За миг стените на църквата потрепериха. Сякаш нещото в кутията им говореше: „Вижте колко сте жалки. Вижте колко бързо и лесно мога да ви отнема всичко, ако поискам. Внимавай, Стрелецо! Внимавай, шамане! Бездната е навсякъде около вас. Ако поискам, ще изплувате или ще пропаднете.“
После камменът заглъхна.
— Кога? — Калахан се пресегна над кутията в дупката и хвана Роланд за ризата. — Кога?
— Скоро — отвърна Стрелеца. „Твърде скоро“ — му идваше да добави.
ПЕТА ГЛАВА
Легендата за Сивия Дик
„Само двайсет и три“ — мислеше си Роланд, седнал зад къщата на Айзенхарт, заслушан във виковете на момчетата и лая на Ко. В Гилеад на мястото на тази веранда, обърната към оборите и нивите зад главната постройка, би имало работилница. „Двайсет и три дни до появата на Вълците. А колко ни остава до раждането на Сузана?“
Хрумна му нещо ужасно. Какво щеше да стане, ако Мия, новата самоличност на Сузана, роди чудовищното си дете в деня, когато се появят Вълците? Не изглеждаше много вероятно, но според Еди съвпадения вече не съществуваха. Може би беше прав. Със сигурност нямаше начин да предскажат периода на развитие на чудовищния плод. Дори да беше човешко дете, бременността можеше да не продължи девет месеца. Времето тук бе изкривено.