— Момчета! — провикна се Айзенхарт. — Какво, в името на Исус Човека, ще кажа на жена си, ако се претрепете?
— Няма страшно! — извика Бени Слайтман. — Анди ни пази! — Момчето, по гащеризон и босо, се показа от горния отвор на плевнята точно над гравираните букви „РОКИНГ Б“. — Освен ако… наистина ли искаш да престанем, сай?
Айзенхарт погледна Роланд. Джейк стоеше непосредствено зад Бени и нетърпеливо чакаше своя ред да рискува живота си със скок от високата плевня. Той също носеше гащеризон — несъмнено един от тези на новия му приятел — и видът му накара Роланд да се усмихне. Някак не си беше представял Джейк в такива дрехи.
— Не виждам нищо страшно, ако се интересуваш от мнението ми — каза Стрелеца.
— Вървете по дяволите тогава! — провикна се собственикът на фермата и отново насочи вниманието си към оръжията, наредени на дъските пред тях. — Какво мислиш? Някое от тези може ли да стреля?
Айзенхарт бе изнесъл всичките си три огнестрелни оръжия, за да ги покаже на Роланд. Най-хубава бе карабината му, с която беше отишъл на събранието, свикано от Тян Джафърдс. Останалите бяха револвери, които Роланд и приятелите му като деца наричаха „барабанени пищови“. Роланд бе разглобил и трите. Беше излял малко смазка в една купичка.
— Попитах…
— Чух те, сай. Пушката ти е добра. Револверите… — Роланд поклати глава. — Никелираният може и да стреля. За другия не е сигурно. Може да успея да го оправя.
— Не ми харесват думите ти. Имам тези оръжия от баща си, а той — от своя баща, и така много поколения назад. — Айзенхарт вдигна седем пръста. — Още преди появата на Вълците, ако разбираш. Така се предават от поколение на поколение, като се завещават на най-големия син. Когато ги получих вместо по-големия си брат, бях много поласкан.
— Имал ли си близнак?
— Да, Верна. — Айзенхарт се усмихна, но смутено, като човек, който има кървяща рана някъде под дрехите, но не иска другите да научават. — Беше хубава като зорница, истина е. Почина преди десетина години. Твърде рано, както често става с тъпоумните.
— Моите съболезнования.
— Благодарност-сай.
Слънцето се спускаше на югоизток и обагряше двора в кървавочервено. На верандата имаше двоен люлеещ се стол. Айзенхарт се беше настанил на едната половина. Роланд седеше с кръстосани крака на пода и се занимаваше със семейното наследство на фермера. Нищо, че револверите може би нямаше да могат да стрелят; Стрелеца прилежно ги почистваше и смазваше, занимание, което бе усвоил преди много години и което го успокояваше.
Роланд мълниеносно сглоби оръжията с няколко изщраквания. Остави ги върху квадратно парче овча кожа, избърса ръцете си в един парцал и се настани до Айзенхарт. Вечер собственикът на ранчото и жена му сигурно често седяха така и наблюдаваха спускането на слънцето зад хоризонта.
Роланд извади малка кесийка и си сви цигара с пресния тютюн на Калахан. Росалита бе добавила купчинка фини люспи от царевични кочани, които наричаше „свивалки“. Те бяха не по-лоши от която и да е хартия за цигари и Роланд за миг се полюбува на творението си, преди да го поднесе към кибритената клечка, която Айзенхарт бе запалил с грапавия си нокът. Стрелеца вдиша дълбоко и избълва голям облак дим, който бавно се издигна в топлия вечерен въздух.
— Блаженство.
— Така ли? Да ти е сладко. Аз лично никога не съм опитвал това зло.
Плевнята беше много по-голяма от самата къща, поне петдесет метра дълга и петнайсетина висока. Отпред бе украсена с талисмани за богата реколта; отстрани като стражи стояха плашила с глави от остър корен. Над главната врата стърчеше част от носещата греда. На нея бе окачено въже. В двора момчетата бяха натрупали копа сено. Ко стоеше от едната и страна, Анди — от другата. Внимателно гледаха Бени Слайтман, който хвана въжето, опъна го и отстъпи няколко крачки назад, докато изчезна от поглед. Ко залая възбудено. След секунда Бени се затича напред, стиснал здраво въжето, с развяна коса.
— За Гилеад и Елд! — изкрещя и скочи от горния етаж на плевнята. Залюля се на фона на червеното слънце.