— Бен-Бен! — излая Ко. — Бен-Бен-Бен!
Момчето пусна въжето, падна в копата, изчезна за миг и отново се показа, заливайки се от смях. Анди му подаде металната си ръка, но Бени не я пое, изтърколи се от сеното на твърдата земя. Ко заподскача около него, без да спира да лае.
— Винаги ли викат така, когато играят? — попита Роланд.
Айзенхарт се засмя:
— Не! Обикновено крещят името на Оризия, Исус Човека, „да живее Кала“ или и трите. Момчето на Слайтман много се е запалило от разказите на вашето, мисля аз. Роланд не обърна внимание на леко неодобрителния му тон и отново погледна момчетата. Джейк беше хванал въжето и се готвеше за скок. Бени лежеше като мъртъв на земята и Ко ближеше лицето му. После Слайтман Младши се изправи и се закиска. Роланд не се съмняваше, че ако някое от децата не уцели копата, Анди ще го улови.
От едната страна на плевнята стояха двайсетина коня. Трима пастири с изтъркани работни обувки водеха още десетина при тях. От другата страна на двора имаше заграждение, пълно с кастрирани бичета. В близките седмици те щяха да бъдат заклани, а месото — изпратено по реката с търговските корабчета.
Джейк отстъпи назад в плевнята, след миг изскочи, като крещеше:
— Ню Йорк! Таймс Скуеър! Емпайър Стейт Билдинг! Близнаците! Статуята на свободата! Залюля се на въжето и изчезна с кикот в сеното.
— Има ли специална причина да оставиш другите двама у Джафърдсови? — попита Айзенхарт; говореше спокойно, но в гласа му личеше изгарящо любопитство.
— Реших да се разпръснем, за да могат повече хора да ни огледат добре — отвърна Роланд. — Времето лети. Скоро трябва да вземем решение.
Това беше вярно, но имаше и друга причина и Айзенхарт вероятно се досещаше. Той беше по-умен от Овърхолсър. Освен това бе твърдо против опълчването срещу Вълците — поне засега. Това не пречеше на Роланд да го харесва — Айзенхарт беше едър, честен и притежаваше добро чувство за хумор. Може би щеше да ги подкрепи, ако Роланд му докаже, че имат шанс да победят.
По пътя към „Рокинг Б“ бяха посетили десетина малки ферми около реката, където се отглеждаше главно ориз. Айзенхарт добронамерено представяше собствениците на Роланд. Във всяка ферма Стрелеца задаваше двата въпроса от предната нощ в Павилиона: „Ще разтворите ли сърцата си за нас, ако ние разтворим нашите за вас? Приемате ли, че сме такива, за каквито се представяме?“ Всички му бяха отговорили с „да“, включително Айзенхарт. Роланд обаче не бързаше с третия въпрос. Все още не беше нужно. Имаха още три седмици.
— Ние винаги оцеляваме, Стрелецо — заговори Айзенхарт. — Въпреки Вълците продължаваме да съществуваме. Едно време е имало Гилеад, но сега вече не съществува; а ние сме оцелели. Ако се опълчим срещу Вълците, това може да се промени. За теб и твоите другари онова, което се случва в Полукръга, може би няма по-голямо значение от пръдня на силен вятър. Ако победите и оцелеете, ще продължите по пътя си. Ако бъдете победени и загинете, ние ще сме в безизходица. — Но… Айзенхарт вдигна ръка: — Чуй ме, моля аз. Ще ме чуеш ли?
Роланд кимна. Може би беше по-добре да остави фермера да говори. Зад тях момчетата вече тичаха към плевнята за нов скок. Скоро мракът щеше да сложи край на играта им. Стрелеца се запита какво ли правят Еди и Сузана. Бяха ли говорили вече с дядото на Тян? И ако да, бяха ли научили нещо важно?
— Да предположим, че изпратят петдесет или шейсет. И да предположим, че ги избием. Какво ще стане, ако след седмица или месец, когато вас вече ви няма, изпратят сто срещу нас?
Роланд се замисли. През това време Маргарет Айзенхарт излезе при тях. Беше слаба жена около четирийсетте, с малки гърди, носеше дънки и сива копринена риза. Косата и, събрана на тила и, беше черна, няколко бели нишки я пресичаха. Държеше едната си ръка под престилката.
— Уместен въпрос, но може би е рано да му го задаваш — заговори тя. — Дай им време да огледат.
Айзенхарт погледна своята сай едновременно с обич и раздразнение:
— Аз меся ли ти се в кухненската работа, жено? Уча ли те как да готвиш и миеш?
— Само четири пъти седмично — отвърна тя; после се обърна към Роланд, който понечи да стане. — Не ставай, моля аз. Един час седях и белих остър корен с Една, леля му. — Кимна към Бени. — Добре е да постоя. — Загледа с усмивка играта на децата. — С Вон не сме изпитали този ужас, Роланд. Имаме шест, всичките близнаци, но вече са пораснали. Затова може би не разбираме достатъчно проблема, за да вземем правилното решение.