— Ще скриеш кама в ръкава си или бола под роклята си, а ако не ти, аз ще го направя.
— Не, не, изобщо не си мисли, защото ще бъдем чисто голи.
Сивия Дик се поблазнил от тези думи, защото Оризия била много красива. Възбудил се при самата мисъл за голите и гърди и венерин хълм и за голия си член пред невинните и девически очи. Нищо чудно, че му направила такова предложение. „Алчността му ще го погуби“ — обяснила Оризия на прислужницата си (която се казвала Мериан и също имала доста интересни приключения).
Господарката била права. „Аз убих господаря Гренфал, най-могъщия владетел от всички крайречни баронства — рекъл си Сивия Дик. — И кой остана да отмъщава за смъртта му? Слабата му дъщеря. (О, колко е красива!) Затова е решила да моли за мир. А може би да ми предложи да се оженя за нея, ако освен че е красива, има кураж и въображение.“
Затова приел поканата. Хората му претърсили трапезарията преди идването му и не открили оръжия — нито на масата, нито под нея, нито зад гоблените. Никой не подозирал, че седмици преди пиршеството Господарката Оризия се упражнявала в хвърляне на един специално изработен поднос. Тя била сръчна и имала остър поглед. Освен това ненавиждала Сивия Дик с цялото си сърце и била решена на всяка цена да го накаже.
Подносът бил масивен, а ръбът му — много остър. Хората на Дик не го забелязали, както двете с Мериан и очаквали. Така пиршеството започнало и много странно било то: хубавият престъпник се заливал от смях от едната страна на масата, от другата не по-малко красивата девойка се усмихвала кокетно, и двамата били чисто голи. Пиели най-ароматното вино на господаря Гренфал. Девойката побеснявала да гледа как гостът се налива с божествената течност като с вода, как разлива алени капки по брадичката и косматите си гърди, но не издавала чувствата си; само се усмихвала и отпивала по малко. Чувствала погледа му върху гърдите си, сякаш гадни хлебарки пълзели по кожата и.
Колко продължило това охолство? Някои разказвачи твърдят, че убила Сивия Дик след втория тост. (Неговият: „Нека ставаш все по-красива.“ Нейният: „Нека първият ти ден в Ада да е дълъг десет хиляди години и той да е най-краткият.“) Други — онези, които обичат дългите истории — описват вечеря с десетина ястия; чак след това Господарката Оризия взела специалния поднос, погледнала Сивия Дик в очите и се усмихнала, докато напипвала специалната вдлъбнатина за хващане.
Независимо как я разказват, легендата завършва по един начин: Оризия хвърлила подноса. От долната страна, под заострения ръб, били издълбани плитки улейчета, за да стабилизират полета му. Той прелетял над масата с леко свистене и сянката му преминала над печеното свинско и пуйката, над препълнените купички с варени зеленчуци и плодовете.
Един миг след като хвърлила подноса — още стояла с протегната ръка и палец и показалец, насочени към убиеца на баща и, — главата на Сивия Дик изхвърчала през отворената врата и се изтъркаляла във фоайето отзад. За момент тялото му останало седнало, с изправен пенис като обвинителен пръст. Сетне членът му се отпуснал и трупът се стоварил върху купчина говежди пържоли и планина от варен ориз с подправки.
Господарката Оризия, наричана от някои още Господарката на подноса, вдигнала чашата и отпила тържествено. Казала…
— „Нека първият ти ден в Ада да продължи десет хиляди години“ — измърмори Роланд.
Маргарет кимна:
— Да „и нека той да е най-краткият“. Ужасен тост, но аз съм готова да вдигна такъв за Вълците! — Беше стиснала юмрук; на фона на тъмнеещото небе лицето и изглеждаше трескаво. — Шест деца. Половин дузина. Той разказа ли ти защо никое от тях не е тук сега, за да ни помага за събирането и клането на добитъка? Разказа ли ти, Стрелецо?
— Маргарет, няма нужда — смутено се размърда Айзенхарт.
— Но може би има. Свързано е с онова, което говорихме преди малко. Може би човек плаща, защото се е опълчил, но понякога, ако само гледаш отстрани, цената е по-висока. Децата ни израснаха свободни и спокойни, без да се опасяваме от Вълците. Родих първите две, Том и Теса, по-малко от месец след последното нашествие. Скоро се появиха и другите, леко, като грахчета от шушулка. Най-малките са само на петнайсет.
— Маргарет…
— Но те нямаше да имат такъв късмет със своите деца и го знаеха. Затова избягаха. Някои отидоха далеч на север по Дъгата, други — далеч на юг. Да търсят място, където Вълците не се появяват.