— И хвърляте чинията — досети се Роланд.
— Да, но само за удоволствие. Ловът е мъжка работа и те добре се справят със своите ба.
Ръката и, почиваща на рамото на съпруга и, трепна. Роланд си помисли, че ако мъжете наистина се справяха добре със своите ба, тя никога нямаше да му покаже тази красива и смъртоносна чиния. И Айзенхарт нямаше да я накара да я изнесе.
Роланд отвори кесийката си за тютюн, извади една от хартийките на Росалита и я допря до ръба на подноса. Царевичната обвивка се разполови за миг. „Само за удоволствие, а?“ — помисли си той; едва сдържа усмивката си.
— От какъв метал е? — поинтересува се. — Знаеш ли, благонравна?
Тя вдигна вежди при това обръщение, но отговори:
— Анди го нарича титан. Произвежда се в един голям стар завод далеч на север, в Кала Ден Кре. Там има много развалини. Никога не съм ходила, но са ми разказвали. Било много зловещо.
Роланд кимна:
— А чиниите, как се правят? Анди може ли?
Тя поклати глава:
— Не може или не иска, не съм сигурна. Жените в Кала Ден Кре ги правят и ги изпращат в останалите градове. Струва ми се, че ги продават чак в Дивайн.
— Жени ли ги изработват? Жени!
— Сигурно имат машина — обясни Айзенхарт. — Не вярвам да е по-сложно от натискането на някое копче.
Маргарет се усмихна, но нито потвърди, нито отрече. Може би нямаше представа, но със сигурност знаеше как да запази доброто си семейство.
— Значи по цялата Дъга на север и юг има „Сестри“ — предположи Роланд. — И всичките умеят да хвърлят чинии.
— Да, от Кала Ден Кре до Кала Дивайн. Дали има по на север или по на юг, не знам. Обичаме да помагаме и да приказваме. Упражняваме се в хвърляне на чиния веднъж месечно в памет на Господарката Оризия, но малко от нас са точни.
— Ти точна ли си в хвърлянето, сай?
Маргарет прехапа устни.
— Покажи му — измърмори Айзенхарт. — Нека сам да види.
Слязоха на двора. Зад тях вратата на кухнята се отвори и се затръшва.
— Божке, госпожа Айзенхарт ще хвърля чинията! — весело извика Бени Слайтман. — Джейк! Няма да повярваш!
— Накарай ги да се приберат, Вон — помоли тя. — Не е нужно да ме зяпат.
— Не, нека гледат. Няма да навреди да видят една способна жена.
— Не, да се прибират. Какво ще кажеш, Роланд?
Тя го погледна. Беше се изчервила и изглеждаше подмладена с десет години.
— Съгласен съм със съпруга ти. Нека да гледат.
— Както искате — примири се тя.
Всъщност явно и харесваше, че някой ще я гледа, тя искаше да има публика. Нова надежда обхвана Роланд. Може би тази женица с малки гърди и прошарена коса носеше сърце на боец. Може би не на стрелец, но той не би се отказал от помощта на неколцина ловци — на неколцина убийци, — мъже или жени.
Тя тръгна към плевнята. Когато се приближиха на петдесетина метра от плашилата от двете страни на постройката, Роланд я докосна по рамото и тя спря.
— Не — възрази, — твърде е далеч.
— Виждал съм те да хвърляш и от по-далече — намеси се леко раздразнено съпругът и.
— Истина е. — Не и в компанията на стрелец от наследниците на Елд.
Роланд се приближи до плевнята и свали ухилената глава на едното плашило. Влезе. Вътре имаше два големи сандъка, единият — с картофи, другият — с прясно изваден остър корен. Той взе един картоф и го сложи на мястото на главата на плашилото. Грудката беше едра, но въпреки това чучелото изглеждаше смешно, с твърде малка глава за такова тяло.
— О, Роланд, не! — възкликна Маргарет. — Никога не бих могла!
— Не ти вярвам. Хвърляй.
За момент Роланд си помисли, че тя ще се откаже. Маргарет погледна съпруга си. Ако той беше близо до нея, сигурно щеше да хвърли чинията в ръцете му и да избяга в къщата, без да се интересува дали ще го пореже. Вон Айзенхарт обаче се бе оттеглил при стълбището на верандата. Момчетата стояха над него. Бени Слайтман наблюдаваше с интерес, Джейк — напрегнато, със сключени вежди.
— Роланд, аз…
— Стига оправдания, моля аз. Искам да видя какво умееш. Хвърляй.