Те продължиха да го гледат предпазливо.
— Само някой да продума, и ще го убия — добави Роланд. — Разбрахте ли ме?
Айзенхарт докосна рамото му:
— Роланд, наистина…
Стрелеца отблъсна ръката му, без да го погледне.
— Разбрахте ли ме? — повтори.
Те кимнаха.
— Вярвате ли ми?
Те отново кимнаха. Изглеждаха уплашени. Роланд остана доволен. Имаше защо да се страхуват.
— Казвам благодарност-сай.
— Благодарност-сай — престраши се единият.
— Да — потвърди друг.
— Благодарност, много, много — обади се трети и нервно изплю сдъвкания си тютюн.
Айзенхарт отново се опита:
— Роланд, чуй ме, моля аз…
Роланд обаче не искаше да го чуе. Мислите препускаха в главата му. Внезапно осъзна, че съзира пътя със съвършена яснота. Поне от тази страна.
— Къде е роботът? — попита.
— Анди ли? В кухнята с момчетата, предполагам.
— Добре. Имаш ли нещо като кабинет тук?
Роланд кимна към плевнята.
— Да.
— Да отидем там. Само аз, ти и жена ти.
— Бих искал да я заведа малко в къщата — рече Айзенхарт.
„Искам да я заведа където и да е, само да се махне от очите ти“ — се четеше в погледа му.
— Разговорът ни няма да е дълъг — увери го Роланд; вече знаеше какво му трябва.
В така наречения кабинет имаше един-единствен стол зад бюрото и Маргарет седна на него. Айзенхарт се настани на една табуретка, а Роланд клекна и се опря на стената; отвори торбата си. Беше им показал вече картата на близнаците. Отначало Айзенхарт не се беше досетил какво е изобразено на нея, но на жената и беше ясно. Роланд вече разбираше защо не е могла да остане с манихейците. Те бяха миролюбиви хора. Маргарет Айзенхарт беше борбена жена.
— Искам това да остане между нас — започна Роланд.
— Иначе ще ни убиеш ли? — попита тя.
Роланд я изгледа спокойно.
— Съжалявам, Роланд, разстроена съм. Заради хвърлянето е — изрече Маргарет; беше пламнала.
Айзенхарт я прегърна. Тя склони глава на рамото му.
— Коя друга от групата може да хвърля толкова добре? — попита Роланд.
— Заля Джафърдс.
— Истина ли?
Тя кимна енергично:
— Заля щеше да улучи от двайсет крачки повече.
— Има ли други?
— Сейри Адамс, жената на Диего. И Росалита Муньос.
Роланд вдигна вежди.
— Да — увери го Маргарет. — Заля и Роузи са най-добрите. — Замълча, после добави: — И аз вероятно.
Роланд се почувства, сякаш огромен товар падна от плещите му. Беше убеден, че по някакъв начин ще се наложи да донесе оръжия от Ню Йорк или от източния бряг на реката. Сега се оказваше, че не е необходимо. Добре. Имаха друга работа в Ню Йорк — свързана с Калвин Тауър. Не искаше да смесва двете, освен, ако не е неизбежно. — Искам четирите да дойдете у Стареца. Само четирите. — Той погледна Айзенхарт. — Без мъжете.
— Хей, я чакай! — възнегодува Айзенхарт.
Роланд вдигна ръка:
— Още нищо не е решено.
— Не ми харесва начинът, по който не е решено.
— Замълчи за минутка — сряза го Маргарет.
— Кога искаш да дойдем?
Роланд се зае да пресмята. Оставаха двайсет и четири дни, може би само двайсет и три, а имаше още много да се види. Трябваше да се заемат с нещото, скрито в църквата. И със стария манихеец, Хенчик… Съзнаваше обаче, че когато дойде време, събитията ще се развият с главозамайваща бързина. Винаги ставаше така. За пет-десет минути всичко щеше да е решено. Въпросът беше кога ще настъпят тези пет минути.
— След десет дни — отсече той. — Вечерта. Искам четирите да премерите силите си.
— Добре. Ще го направим. Само че, Роланд… аз няма да хвърля дори една чиния или да вдигна дори един пръст срещу Вълците, ако съпругът ми е против.
— Разбирам — съгласи се Роланд, макар да знаеше, че тя ще стори онова, което той и каже; всички щяха да постъпят според волята му.
На стената имаше малко прозорче, мръсно и покрито с паяжини, но достатъчно прозрачно, за да видят Анди, който крачеше из двора със святкащи сини очи. Тананикаше си.
— Еди казва, че роботите са програмирани да извършват определени дейности — отбеляза Роланд. — Анди върши ли онова, което му възложите?