— Знам. Затова предлагам да го използваме.
— За примамка, това ли имаш предвид, Стрелецо? Трудно ще стане.
Роланд нямаше никакво намерение да крие децата на Кала в изоставената мина, нито някъде наблизо.
— Много неща стават трудно, Айзенхарт.
— Истина е — отвърна сериозно фермерът и посочи картата. — Може да стане. Да, може… ако набуташ всички Вълци вътре.
„Където и да скрием децата, някой трябва да ми помогне да ги заведем там — помисли си Роланд. — Трябват ми доверени хора. И план. Само че сега е рано. Колко още мога да играя тази игра? Прилича на «Замъци». Защото един от играчите трябва да се крие.“
Сигурен ли беше в това? Не.
Чувстваше ли го? Да.
„Двайсет и четири — помисли си. — Двайсет и четири дни до появата на Вълците.“
Имаше достатъчно време.
ШЕСТА ГЛАВА
Разказът на Дядо
Макар че беше градско момче до мозъка на костите си, Еди с удивление установи колко много му харесва къщата на Джафърдсови на Крайречния път. „Цял живот мога да остана на това място“ — помисли си.
Къщата беше дървена и издължена, масивна, пригодена да издържа на зимните вихрушки. На едната стена имаше дълъг прозорец, от който се откриваше гледка надолу към оризовите ниви и реката. От другата страна бяха хамбарът и дворът, разкрасен с кръгли островчета трева и цветя и малка зеленчукова градина отляво на верандата. Половината от нея бе засадена с някаква жълта трева, наречена мадригал, която Тян се надяваше да отглежда в големи количества догодина.
Сузана попита Заля как го пази от кокошките и домакинята се засмя смутено, отметна един кичур коса от челото си и отвърна:
— Трудно. Все пак мадригалът расте, а където има растеж, има и надежда.
На Еди най-много му харесваше чувството за уют, макар че не можеше да си обясни кое го създава, защото не беше само едно нещо, но…
„Да, има едно нещо. И то няма нищо общо с дългата дървена барака, градинката, кокошките или цветята.“
Семейният уют се създаваше от децата. Отначало Еди малко се изненада от броя им. Стояха строени мирно пред него и Сюз като взвод войници на парад. За Бога, те наистина изглеждаха достатъчно, за да попълнят цял взвод… или поне отделение.
— Тук в края са Хедон и Хеда — посочи Заля двете тъмноруси хлапета. — На десет години са. Поздравете прилично, вие двамата.
Хедон се поклони, като в същото време потупа мръсното си чело с още по-мръсния си юмрук. „По всички правила на етикета“ — помисли си Еди. Момичето направи реверанс.
— Дълги нощи и приятни дни — каза Хедон.
— Казва се „приятни дни и дълъг живот“, глупчо — суфлира му Хеда, после се поклони и повтори поздрава както смяташе за правилно.
Хедон изглеждаше твърде впечатлен от чуждоземците, за да смъмри всезнаещата си сестра или дори да я забележи.
— Двамата по-малки са Лиман и Лия — продължи Заля.
Лиман съзерцаваше гостите с големите си очи, широко отворил уста, и се поклони толкова ниско, че едва не падна. Лия обаче не успя да запази равновесие при реверанса си. Еди с мъка остана сериозен, докато Хеда вдигаше сестричката си от прахта.
— А този мъник е Арон, моето малко съкровище — завърши домакинята и целуна пухкавото бебе в прегръдките си.
— Той няма близнак — забеляза Сузана.
— Точно така. Самичък е.
Арон започна да рита и да се гърчи. Заля го остави на земята. Той се изправи несигурно и с олюляваща се походка се насочи към къщата, викайки татко си.
— Хедон, погрижи се за него — нареди Заля.
— Мамо, не!
Момчето отчаяно завъртя очи в знак, че страшно иска да остане да слуша какво приказват чужденците и да ги изпива с поглед.
— Мамо, да! Тичай да се погрижиш за брат си, Хедон.
Момчето сигурно щеше да продължи да спори, но в този момент Тян Джафърдс се появи от къщата и вдигна мъничето. Арон изпищя радостно, събори сламената шапка на баща си и задърпа мократа му от пот коса.
Еди и Сузана се втренчиха в двамата облечени с гащеризони великани, които се появиха зад Джафърдс. При обиколката си из малките стопанства бяха видели може би десетина неестествено едри хора, но само от разстояние. („Повечето се страхуват от непознати, ако разбирате“ — беше обяснил Айзенхарт.) Тези двамата бяха на не повече от десетина крачки.