Четирите деца се спогледаха с ококорени очи, закриха уста и се закискаха. Тия вдигна глава и се захили. Изръга с лакът Еди в ребрата, като едва не го събори.
— Не говори така пред децата — предупреди Заля, докато вдигаше шишенцето.
— За прошка моля аз — извини се старецът.
Еди се запита дали щеше да реагира толкова смирено, ако беше получил упрек от сина си.
— Дай да ти помогна, дядо — предложи Сузана и взе шишенцето от Заля; старецът се втренчи в нея с влажни, почти боготворящи очи.
— Не съм виждал истинска черна жена от четирийсе години. Навремето идваха на плаващите пазари.
— Дано не си разочарован, че още ни има — засмя се Сузана и старецът и отвърна с широка, беззъба усмивка.
Месото беше жилаво, но вкусно, царевицата — хубава почти колкото приготвената от Анди в гората. Купата с картофите, макар че беше почти колкото леген, трябваше да бъде допълвана два пъти, а паничките със соса — по три пъти. Най-впечатляващ за Еди обаче бе оризът. Заля донесе три ястия от него и всяко беше по-вкусно от предишното. Джафърдсови обаче го ядяха равнодушно, както хората пият вода. Вечерята приключи с ябълков сладкиш, после децата отидоха да играят. Старецът сложи подобаващ завършек с гръмко оригване. Обърна се към Заля и се потупа три пъти по врата:
— Благодарност. Вкусно както винаги, Зи.
— Радвам се да те виждам с такъв апетит, Стар татко.
Тян изръмжа, после каза:
— Стар татко, тези двамата искат да им разкажеш за Вълците.
— Само Еди, ако ви е угодно — побърза да уточни Сузана. — Аз ще помогна за раздигането на масата и измиването на чиниите.
— Няма нужда — каза Заля.
В погледа и Еди прочете предупреждение: „Остани, той те харесва“, но Сузана не го забеляза или се направи, че не разбира.
— Не, не, няма проблем. — Тя сръчно се премести в количката. — Ще говориш с мъжа ми, нали, сай Джафърдс?
— Беше много отдавна — отвърна старецът, но не направи опит да откаже. — Не знам дали ще си спомня всичко, умът ми вече не е тъй ясен.
— Искам да чуя всичко, което си спомняш — подкани го Еди. — Всяка думичка.
Тия се закикоти, сякаш това бе най-смешното нещо, което е чувала. Зал последва примера и после загреба остатъците от варените картофи с огромната си ръка.
Тян го плесна рязко:
— Не така, бе, глупако! Колко пъти ще ти казвам?
— Добре — измърмори дядото. — Ще ти разправя, щом се интересуваш, момко. Какво остава на стария човек, освен да бъбри? Помогни ми да се върна на верандата, щото по-лесно слизам, отколкот се качвам. И ако ми донесеш лулата, дъще, добре ще направиш, щото лулата помага на мисленето, вярвайте.
— Разбира се — отвърна Заля, без да обръща внимание на гневния поглед на мъжа си. — Веднага.
— Много отдавна беше, тъй да знайш — започна старецът, щом се настани на стола си с мека възглавница зад гърба и лула в ръка. — Не помня вече дали оттогава Вълците са идва ли два, или три пъти, щото тогава съм бил на деветнайсет и вече съм спрял да броя летата.
На северозапад хоризонтът бе обагрен с прекрасни розово-червени краски. Тян беше отишъл да се погрижи за животните заедно с Хедон и Хеда. Великаните Тия и Залман стояха в края на двора, мълчаливо загледани на изток. Приличаха на огромните каменни статуи на Великденските острови от една снимка в „Нешънал джеографик“. Тръпки полазиха Еди. Все пак имаше късмет. Дядото изглеждаше с всичкия си, говореше разбираемо, макар да фъфлеше.
— Не е важно колко отдавна е било, господине.
Старецът вдигна вежди. Изсмя се хрипливо:
— Гос’ин, а! Отдавна не съм чувал тва! Сигур си от северния народ!
— Може да се каже.
Старецът замълча и се загледа към залеза. После се обърна изненадано към Еди:
— Ядохме ли вече? Мина ли вечерята?
Сърцето на Еди се сви.
— Да, вечеряхме. На масата от другата страна на къщата.
— Питам, щото след вечеря обикновено ме изкарва. А сега не ми се ходи, затуй попитах.
— Вечеряхме.
— Аха. Как се казваш?
— Еди Дийн.
— Аха. — Старецът дръпна от лулата и от ноздрите му заизлиза дим. — А твойта мургавелка? — Еди не го разбра, но дядото добави: — Жената.