Въпреки това той силно стиска ръката на Поуки и казва:
— Още не ме познаваш, Поуки.
— Дано да е така.
Прашният облак се приближава. След минута ще видят и ездачите. И нещо повече, ездачите също ще ги забележат. Емън Дулин казва:
— Я да се скрием в тази канавка! — Посочва отстрани на пътя. — Щом минат, скачаме и ги пипваме.
Моли Дулин носи тесни копринени панталони и бяла блуза с деколте, на което виси мъничък сребърен талисман: Оризия с вдигнат юмрук. Моли стиска заострения поднос от синкава титанова сплав, с изящни рисунки на млади оризови стръкове. На рамото си е преметнала червена торбичка. Вътре има още пет метални чинии, две нейни и три от майка и. Косата и е толкова ярка, че под слънчевите лъчи изглежда така, сякаш главата и гори. Скоро тя наистина ще гори.
— Каквото щеш прави, Емън Дулин — казва тя. — Колкото до мен, аз ще остана тук и ще изкрещя името на сестра си, та хубаво да го чуят. Може да ме премажат, но преди това ще убия поне един или ще прережа краката на някой от проклетите им коне.
Няма време за повече приказки. Вълците излизат от долчинката, служеща за граница на фермата на Ара, и четиримата младежи от Кола ги виждат ясно. Късно е да се крият. Джейми очаква Емън Дулин, който е мекушав и вече оплешивява, въпреки че е едва на двайсет и три, да хвърли своя ба и да вдигне ръце, че се предава. Той обаче застава до жена си и приготвя една стрела. Тетивата тихо бръмва.
Стоят на средата на пътя, здраво стъпили в прахта. Никой не може да мине покрай тях. Джейми се чувства окрилен. Това е праведно дело. Може да умрат тук, но така трябва. По-добре да загубят живота си, отколкото да гледат безучастно как отвличат децата. Всеки от тях е изгубил по един близнак, а Поуки — който е доста по-възрастен от останалите — и брат си, и един от синовете си. Това е справедливо дело. Те разбират, че Вълците могат да накажат останалите заради тях, но са готови да поемат този риск.
— Хайде! — изкрещява Джейми и навива тетивата на своя ба; веднъж, два пъти, изщракване. — Хайде, негодници! Жалки страхливци, елате да си го получите! Да живее Кала! Да живее Кала Брин Стърджис!
Вълците сякаш са застинали на едно място. Изведнъж тропотът на конете им, досега приглушен и далечен, се усилва. Те сякаш правят огромен скок в трептящия от жега въздух. Панталоните им са сиви като козината на конете им. Тъмносивите наметала се развяват зад тях. Маските им (защото не е възможно да не са маски) са забулени със зелени качулки и главите им напомнят главите на вълци.
— Четирима срещу четирима! — изкрещява Джейми. — Честен двубой! Стойте, мръсници! Нито крачка повече!
Четиримата Вълци препускат към тях със сивите си коне. Мъжете вдигат трите си ба. Моли — понякога наричана Червената Моли колкото заради ярката и коса, толкова и заради сприхавия и нрав — вдига чинията над лявото си рамо. Изглежда абсолютно спокойна.
Двама Вълци имат огнепръчки. Вдигат ги. Другите двама, в средата, вдигат ръце в зелени ръкавици, за да хвърлят нещо. „Прехващачи — помисля си мрачно Джейми. — Това държат.“
— Чакайте, момчета… — казва Поуки. — Раз… два… сега!
Стрелата му полита и замалко пропуска главата на втория Вълк отляво. Емън улучва врата на коня на най-левия. Животното изцвилва ужасено и се препъва. Вълците са на четирийсет метра от тях. Раненият кон се блъска в съседния точно когато ездачът хвърля оръжието си. Наистина е прехващач, но отлита далеч и насочващата система не прехваща никого.
Стрелата на Джейми се забива в гърдите на третия ездач. Джейми понечва да изкрещи победоносно, но радостният вик заглъхва в гърлото му. Стрелата отскача от гърдите на Вълка, както би се отклонила от Анди или от някой камък в Крива нива. „Носи броня проклетникът, броня, мамичката му…“
Вторият прехващач улучва Емън Дулин в лицето. Главата му се пръска във фонтан от кръв, раздробени кости и сиво вещество. Прехващачът продължава още трийсетина гропа и се връща. Джейми се навежда и оръжието прелита над главата му с едва доловимо бръмчене.
Моли стои неподвижно, въпреки че е опръскана от глава до пети с кръвта и мозъка на съпруга си. Изведнъж: изкрещява:
— ЕТО ВИ ЗА МИНИ, КУЧИ СИНОВЕ!
И хвърля чинията.
„Твърде силно, скъпа — мисли си Джейми и се навежда, за да избегне огнепръчката, която издава онова зловещо съскане. — Твърде силно, дявол го взел.“