Но щом доближи гърлото към устните си, Мия усети острия мирис на оцет, толкова силен, че очите и се насълзиха.
— Мамка му! — изкрещя и захвърли бутилката. — Мамка му!
Бутилката се разби върху каменния под. Под масата с уплашено цвърчене се разбягаха разни същества.
— Да, бягайте! — изкрещя тя. — Пръждосвайте се, каквито и да сте! Аз съм Мия, ничия дъщеря, и съм бясна! Аз ще се нахраня! Да! Ще се нахраня!
Смели думи, но на масата не се виждаше нищо, което да става за ядене. Единственият къшей хляб се превърна в камък, когато посегна към него. Имаше някакви остатъци от риба, но бяха разложени и покрити с белезникави червеи.
Стомахът и къркореше. Още по-лошо, нещо под стомаха и се въртеше неуморно, риташе и искаше храна. Не и говореше, но изразяваше желанието си с помощта на някакви примитивни механизми на нервната и система. Гърлото и пресъхна, устата и изтръпна, сякаш бе отпила от вкиснатото вино. Зрението и се изостри, очите и се разшириха и се изцъклиха. Всяка нейна мисъл, всяко сетиво, всеки инстинкт се насочи към едно-единствено нещо: храната.
Зад масата имаше параван. Рисунката изобразяваше Артур Елд с високо вдигнат меч, препускащ сред някакво блато, следван от трима от рицарите му. Около врата му висеше Сайта, великата змия, която явно тъкмо беше убил. Поредната успешна мисия! Благодаря! Мъжете и техните мисии! Пфу! Какво и дремеше за убийството на някаква вълшебна змия? Тя носеше мъничето в корема си и то беше гладно.
„Гладну — помисли си тя с чужд глас. — То е гладну.“
Зад паравана имаше двойна врата. Мия я блъсна и влезе, без да забележи Джейк, застанал по бельо в другия край на залата, който я наблюдаваше с ужас.
Кухнята също беше празна и прашна. Плотовете бяха напукани. Тенджерите, тиганите и приборите бяха разхвърляни по пода. Отзад имаше четири мивки, едната — пълна със застояла, зеленясала вода. Стаята бе осветена с флуоресцентни тръби. Повечето от тях примигваха и хвърляха кошмарни сенки.
Мия прекоси кухнята, като разритваше тенджерите и тиганите. Изправи се пред четирите огромни пещи. Вратата на третата беше открехната. Излъчваше лека топлина и едва доловим мирис на печено, който отново накара стомаха и да закъркори. Мия я отвори. Вътре наистина имаше някакво печено. Един плъх с размерите на котка го гризеше. Гризачът я погледна. Размърда мазните си мустаци. После невъзмутимо се зае с печеното. Тя ясно чу мляскането и скърцането на зъбите му. „Не, господин Плъх, това не е за теб. Това е за мен и мъничето ми.“
— Омитай се, друже! — извика напевно и се обърна към плотовете и кухненските шкафове. — Спасявай се, докато не е станало късно! Последно предупреждение!
Нямаше голям ефект, разбира се. Господин Плъх също беше гладен.
Тя отвори едно чекмедже, но намери само дъски за рязане и една точилка. Посегна към точилката; не и се искаше да наквасва вечерята си с плъша кръв. В един долап откри форми за кейкове и луксозни десерти. Премести се, отвори друго чекмедже и там откри онова, което търсеше.
Мия огледа ножовете, но предпочете дълга двузъба вилица. Върна се при пещите, спря и провери другите три. Бяха празни, точно както бе очаквала. Нещо — съдбата, провидението, ка — бе оставило храна, но само за един. Господин Плъх си мислеше, че е за него. Голяма грешка. Щеше да му е последната. Е, поне на този свят.
Тя отново се наведе и миризмата на печено свинско изпълни носа и. Потекоха и лиги. Този път господин Плъх не я удостои с поглед. Беше решил, че не е опасна. Хубаво. Тя се наведе още, пое си въздух и го набучи с вилицата. Плъхкебап! Измъкна го от пещта и го вдигна пред лицето си. Той цвърчеше от болка, риташе, гърчеше се и кръвта му течеше по дръжката на вилицата и капеше по пръстите и. Тя го занесе при мивката със застояла вода и го изтърси вътре. Той падна с плискане и изчезна в мътната течност. За миг връхчето на гърчещата му се опашка се показа, после бързо потъна.
Мия се зае да пробва чешмите. От последната потече тънка струйка вода. Изплакна кървавата си ръка и се върна при пещта, като се бършеше в панталона си. Джейк стоеше на вратата на кухнята, но тя не го видя, въпреки че той не се криеше; миризмата на месото сякаш я хипнотизираше. Не беше достатъчно, нито бе онова специално нещо, от което се нуждаеше мъничето, но засега стигаше.
Тя бръкна в пещта и хвана тавата, но бързо дръпна ръце, като болезнено тръскаше пръсти. Господин Плъх или не усещаше горещината, или беше по-гладен от нея. Макар да не и се вярваше, че някой или нещо може да е по-гладен от нея.