— Гладна съм! — изкрещя през смях и се втурна да тършува из близките чекмеджета. — Мия е гладна, да! Не е била в „Морхаус“, не е била в „Мор и хаос“, но е гладна! И мъничету същу е гладну!
В последното чекмедже (не става ли винаги така?) намери ръкохватките, които търсеше. Бързо се върна при пещта и с тяхна помощ извади тавата. Смехът и секна и тя издаде писък на ужас… но после отново избухна в кикот, по-силен отвсякога. Каква гъска беше! Тъпа патка! За миг и се беше сторило, че месото (с препечена коричка, съвсем леко нагризана от господин Плъх) е бебешко трупче. Да, наистина прасенцата приличаха малко на деца… на бебета… на мъничета… но сега, когато го извади на светло, тя ясно виждаше опърлените му свински уши и ябълката в отворената му зурла.
Когато се настани в ъгъла, тя отново се замисли за отражението, което беше видяла в преддверието. Сега обаче нямаше значение. Червата и къркореха. Тя извади голям нож от чекмеджето с вилицата и отряза нагризаното от плъха, сякаш почистваше червива ябълка. Хвърли парчето зад гърба си, наведе се и захапа месото. Джейк продължаваше да я наблюдава.
Когато поуталожи глада си, Мия огледа кухнята със смесица от надежда и отчаяние. Какво щеше да прави, когато печеното свърши? Какво щеше да яде, когато пак огладнее? И как щеше да намери онова, от което се нуждаеше мъничето? Беше готова на всичко, за да осигури тази специална храна, напитка или витамин. Свинското почти уталожи глада му (достатъчно бе да го приспи, слава на всички богове и Исус Човека), но не съвсем.
Тя върна сай Свинчо в тавата, съблече фланелката си и я обърна, за да види какво е нарисувано отпред. Прасето беше изпечено до зачервяване, но явно нямаше нищо, против защото се хилеше до уши. Над него с букви като издялкани на дърво пишеше: „ДИКСИ ПИГ“ НА ЛЕКС И 61-ВА, а отдолу: НАЙ-ВКУСНИТЕ РЕБЪРЦА В НЮ ЙОРК.
„«Дикси пиг» — помисли си тя. — «Дикси». Откъде ми е познато това име?“
Не знаеше, но беше убедена, че може да намери Лекс, ако се наложи.
— Намира се някъде между Трето и Парк — каза на глас. — Там е, нали?
Момчето, което се беше измъкнало, но бе оставило вратата открехната, чу думите и и кимна мрачно. Там се намираше, точно така.
„Виж ти, виж ти — помисли си Мия. — Засега всичко върви добре и както се казва, и утре е ден. Тогава ще му мислим. Нали така?“
Точно така. Тя отново вдигна печеното и продължи да ръфа. Мляскането и не се различаваше много от мляскането на плъха. Изобщо не се различаваше.
Тян и Заля искаха да отстъпят на Еди и Сузана своята стая. Трудно бе да ги убедят, че това не е нужно, че всъщност така гостите ще се почувстват неудобно. Накрая Сузана изтърси (колебливо и съзаклятнически), че в Луд им се било случило нещо ужасно, нещо толкова травмиращо, че вече не можели да спят спокойно на закрито. Много по-добре било в плевнята, където винаги можеш да видиш външния свят през отворената врата.
Обяснението беше правдоподобно и убедително представено. Тян и Заля я изслушаха с разбиране и съчувствие, от които Еди се почувства гузно. В Луд наистина им се бяха случили много лоши неща, но нищо чак толкова ужасно, че да смути съня им.
Сега той седеше с кръстосани крака върху едно от одеялата, дадени им от Заля, другите две бяха отметнати встрани. Гледаше навън към верандата и реката. Луната ту излизаше иззад облаците, ту се скриваше и околността ту се окъпваше в сребристо, ту потъваше в сянка. Еди не виждаше почти нищо. Стоеше заслушан в шумовете на долния етаж, където се намираха конюшнята и кошарите. Тя беше някъде там, но, за Бога, толкова тихо се движеше.
„Коя всъщност е тя? Роланд твърди, че се нарича Мия, но това е само едно име. Коя е всъщност?“
Не, не беше само име. Според Стрелеца на свещения език това означаваше „майка“. Майка. „Да, но не майка на детето ми. Мъничето не е мой син.“
Отдолу се чу тихо подрънкване, после изпращяване на дъска. Еди застина. Тя наистина беше там. Бе започнал да се съмнява, но сега беше сигурен.
Когато се събуди от може би шестчасов дълбок и безпаметен сън, Еди установи, че Сузана я няма. Той се приближи до горната врата на сеновала, която бяха оставили отворена, и погледна навън. Тогава я видя. Дори на бледата слънчева светлина си даде сметка, че в инвалидната количка не седи Сузана. Не, това не беше неговата Сюз, нито Одета Холмс или дори Дета Уокър. Това бе напълно непозната жена. Тя…
„Видях я в Ню Йорк, само че тогава имаше крака и знаеше как да ги използва. Имаше крака и не искаше да се приближава твърде много до розата. Изтъкна достатъчно основателни причини, но коя беше истинската? Според мен се боеше, че розата ще навреди на онова, което расте в корема и.“