Въпреки това той изпитваше жалост към жената. Независимо коя беше и какво носеше, тя се беше забъркала в това, за да спаси Джейк Чеймбърс. Беше задържала демона в себе си, за да даде възможност на Еди да използва ключа, който бе изработил.
„Ако го бях направил по-бързо, ако не бях такъв мухльо, може би това нямаше да и се случи.“
Еди пропъди тази мисъл. Имаше известна истина, разбира се — той наистина се беше колебал твърде много, докато дялкаше ключа и затова закъсня за измъкването на Джейк, — но с такива мисли нямаше да постигне нищо. Все едно да се самобичува.
Която и да беше, сърцето му принадлежеше на тази жена. В тишината на нощта, в редуващите се светли и тъмни петна на лунната светлина тя обикаляше двора с количката на Сузана… напред… назад… наляво… надясно. Малко му напомняше за старите роботи на поляната на Шардик, които Роланд го беше накарал да застреля. И нищо чудно. Преди да се събуди, бе сънувал точно тях и думите на Роланд: „Това са едни нещастни същества. Еди ще ги избави от мъките им.“ И той го беше направил, макар и след известно убеждаване от страна на Стрелеца. Бе убил робота с вид на змия; онзи, който приличаше на тракторчето играчка, което бе получил за един рожден ден; и злонравния стоманен плъх. Беше застрелял всичките с изключение на последния, някакъв механичен летателен апарат. Той бе останал за Роланд.
Също като старите роботи, жената в двора искаше да отиде някъде, но не знаеше къде. Искаше нещо, но не знаеше какво. Въпросът бе какво трябваше да направи той?
„Гледай и чакай. Измисли някое глупаво оправдание, ако някой се събуди и я види да обикаля с количката. Може пак да го обясниш със стреса от Луд.“
— Е, може и да повярват — измърмори, но в този момент Сузана се обърна и целенасочено тръгна към обора.
Еди легна, готов да се престори на заспал, но не чу тропането и по стълбите, а леко дрънчене, пъшкане и скърцане на дъски в задната част на конюшнята. Представи си как е слязла от количката и е пропълзяла… за какво ли? За няколко минути се възцари тишина. Той тъкмо започваше да се притеснява, когато чу кратък писък. Толкова му заприлича на детски плач, че го побиха тръпки. Погледна към стълбата за долния етаж, но реши да изчака още. „Това беше прасе. Някое от малките. Сукалче.“ Може би, но това не му попречи да си представи малките близнаци. Особено момичето. Лия, римуваше се с Мия. Невръстни дечица. Безумно бе да си помисли, че Сузана може да пререже гърлото на някое от тях, напълно безумно, но… „Но това не е Сузана. Ако допуснеш грешката да си помислиш, че е тя, има голяма опасност да пострадаш, както замалко ти се размина предния път.“
Да пострада ли? Мамка му, едва не умря. Замалко да бъде разкъсан от чудовищните раци. „Тогава Дета ме хвърли на гадините. Това не е тя.“
Да, тази можеше да е много по-добра от Дета, но той не бе готов да заложи живота си на това. Нито живота на децата. Децата на Тян и Заля. Потеше се, не знаеше какво да прави.
След безкрайно чакане чу ново квичене и скърцане. Последното дойде от самата стълба към сеновала. Еди отново затвори очи, но не съвсем. През притворените си клепки видя как тя се качва при него. В този момент луната излезе иззад облак и освети сеновала. Той видя кръв около устата и, като размазан шоколад, и си напомни да я избърше добре на сутринта. Не искаше Джафърдсови да я видят.
„Искам да зърна близнаците — помисли си. — И четиримата, да се уверя, че са живи и здрави. Особено Лия. Какво друго? Искам на сутринта Тян да се качи намръщен и да попита дали не сме чули нещо, може би лисица или дори скална котка. Защото едно от прасенцата му ще липсва. Дано да е заличила добре следите си. Дано добре да ги е скрила.“
Тя се приближи, легна, обърна се веднъж и заспа — познаваше се по дишането и. Еди се понадигна и погледна към притихналата къща. „Не, през цялото време беше далеч от къщата.“
Освен ако не се беше приближила незабелязано. Лесно можеше да отиде с количката… да се промъкне през прозореца… да отмъкне някой от малките близнаци… момиченцето например… да го завлече в обора… и… „Не го е направила. Нямаше време, ако не друго.“
Може би, но той щеше да се почувства много по-добре на сутринта, когато види децата на закуска. Включително Арон, бебето с пухкави крачета и издуто тумбаче. Спомни си как веднъж майка му бе възкликнала за едно такова бебе на улицата: „Колко е сладък! Направо да го схрускаш!“