Хрумна му друга мисъл, толкова ужасна, че отначало той се опита да я пропъди, само че тя беше твърде натрапчива. Колкото и да не му се искаше, налагаше се да реши. „Трябва да поема нещата в свои ръце. Трябва да и кажа.“
И тогава какво? Какво щеше да каже на Роланд? Как да се оправдае?
„Не мога. Няма с какво да се оправдая, а и той няма да иска да ме чуе. Мога само…“
Спомни си разказа на Роланд за деня, когато се изправил срещу Корт. Опитният стар воин с тоягата му и момчето със сокола. Ако той, Джейк, тръгнеше срещу решението на Роланд да не казва нищо на Сузана, щеше да се наложи да доказва мъжествеността си.
„Не съм готов. Може би Роланд е бил, но аз не съм той. Никой не е като него. Ще ме победи и ще ме изпрати сам на изток в Тъндърклап. Ко ще поиска да дойде, но няма да го взема. Защото там дебне смъртта. Може би не за целия катет, но със сигурност за само хлапе като мен.“
Въпреки това Роланд грешеше, че криеше тези тайни. Тогава какво? Скоро щяха да се съберат, за да чуят края на разказа на Калахан и (може би) да се заемат с онова нещо в църквата му. Какво трябваше да направи тогава?
„Говори с него. Опитай се да го убедиш, че греши.“
Добре. Това можеше да направи. Щеше да е трудно, но можеше да го направи. Трябваше ли да говори и с Еди? Не мислеше. Така само щеше да усложни нещата. Нека Роланд да реши дали да каже на Еди. Все пак той беше техният дин.
Платното на палатката се разклати и Джейк посегна към хълбока си, където щеше да стои рюгерът, ако го беше взел. Не беше там, разбира се, но този път нямаше нищо обезпокоително. Ко вмъкна глава в палатката.
Джейк го погали. Ко леко хвана ръката му със зъби и го подръпна. Джейк с готовност го последва; чувстваше, че няма да може да мигне цяла нощ.
Навън светът изглеждаше чернобял. Каменистият бряг се спускаше към реката, която на това място беше широка и плитка. Луната светеше като лампа. Джейк видя два силуета на каменистия плаж и застина. В този момент луната се скри зад облак и притъмня. Ко отново го хвана със зъби за ръката и го подръпна. Джейк приклекна и го последва. Главата му се изравни с главата на Ко, дишането на зверчето звучеше в ухото му като малък мотор.
Луната отново се показа и пак стана светло. Джейк видя, че Ко го е завел до голям гранитен блок, стърчащ от земята като носа на заровен кораб. Добро скривалище. Джейк надникна иззад камъка.
За единия нямаше съмнение; ръстът и блестящата му метална обшивка бяха достатъчни, за да разпознае Анди, робота-вестоносец (многофункционален). Другият обаче… кой беше? Джейк присви очи, но отначало не го позна. Намираха се поне на двеста метра от скривалището му и макар че имаше светлина, видимостта не беше добра. Мъжът бе вдигнал лице към робота и луната го огряваше, но чертите му изглеждаха размазани. Само шапката му… да, шапката беше позната на Джейк.
„Може и да не е.“
Мъжът извъртя глава и две светли кръгчета проблеснаха над очите му. Сега Джейк беше сигурен. В Кала имаше много пастири с големи кръгли шапки, но само един носеше очила.
„Добре, това е бащата на Бени. Какво от това? Не всички родители са като моите; някои се тревожат за децата си, особено, ако са загубили някое, както господин Слайтман — сестричката на Бени. Умряла от горещ дъх, което вероятно означава пневмония. Преди шест години. Логично, ние идваме да спим на палатка и господин Слайтман изпраща Анди да ни пази, но през нощта се събужда и решава да ни нагледа лично. Може би и той е сънувал кошмари.“ Може би, но това не обясняваше защо господин Слайтман и Анди разговаряха до реката, нали?
„Е, може би не иска да ни събуди. Може би ще дойде да провери палатката, така че по-добре да се прибирам, а може би ще приеме на доверие думите на Анди, че всичко е наред, и ще се върне в «Рокинг Б».“
Луната се скри зад облак и Джейк реши да остане на мястото си, докато отново се появи. Когато стана светло, онова, което видя, го изпълни със същия ужас, както сънят за Сузана в изоставения замък. За миг си помисли, че може да е сън, да се е пренесъл направо от единия в другия, но боцкането на камъчетата в коленете му и дишането на Ко в ухото му бяха съвсем реални. Това наистина се случваше.
Господин Слайтман не се качи да нагледа палатката, нито тръгна към ранчото (макар че Анди се запъти с дълги крачки натам). Не, бащата на Бени нагази в реката и се насочи на изток. „Сигурно има причина за това. Основателна причина.“ Нима? Каква можеше да е тази основателна причина? От другата страна вече не беше Кала, Джейк го знаеше. Там имаше само пустиня, неутралната зона между граничните земи и царството на мъртвите, Тъндърклап.