— В много отношения. А името му, Джейк? — Стрелеца съсредоточи мислите си върху думата. — Можеш ли да го прочетеш в ума ми?
— Разбира се, Хенчик. Разговарял си с него… кога? Късно снощи?
— Да.
Роланд не се беше съсредоточил върху тази информация и щеше да му е по-спокойно, ако Джейк не беше научил за това. Момчето обаче имаше силна интуиция и Роланд му вярваше, че не го прави нарочно.
— Госпожа Айзенхарт мисли, че го мрази, но ти смяташ, че просто се бои от него.
— Да. Имаш силна интуиция, по-силна от интуицията на Алан, напоследък дори е нараснала. Заради розата е, нали?
Джейк кимна. Да, заради розата. Продължиха в мълчание, копитата на конете им вдигаха лек прах. Въпреки че слънцето грееше, беше хладно, истинска есен. — Добре, Джейк. Говори ми дан-дин, ако искаш. Благодаря ти, че се доверяваш на мъдростта ми.
Джейк мълчеше. Роланд се опита да проникне в мислите му, както той беше проникнал в неговите (с такава лекота), но не успя. Не намери нищо. Нищо… Не, имаше. Един плъх… гърчещ се, набучен на нещо…
— Къде е замъкът, в който ходи? — попита момчето. — Знаеш ли?
Роланд не успя да скрие изненадата си. Удивлението си. Изпита и малко вина. Изведнъж разбра… е, не всичко, но много.
— Няма никакъв замък и никога не е имало. Това е въображаемо място, вероятно изградено въз основа на приказките, които е чела, и разказите около лагерния огън. Пренася се там, за да не вижда онова, което яде в действителност. Онова, от което се нуждае бебето.
— Видях я да яде печено прасенце. Преди това един плъх го гризеше. Тя го набучи с вилица.
— Къде го видя?
— В някакъв замък. В съня и. Бях в съня и.
— Тя видя ли те?
Сините очи на Стрелеца заблестяха. Конят му усети нещо и спря. Конят на Джейк също спря. Останаха неподвижно насред Източния път, по-малко от километър от мястото, където Червената Моли Дулин някога бе убила един от Вълците от Тъндърклап. Гледаха се в очите.
— Не — отвърна Джейк, — не ме видя.
Роланд се замисли за нощта, когато я беше последвал в блатото. Тогава бе усетил, че тя си представя, че се намира на друго място, но само толкова. Беше доловил само неясни образи от съзнанието и. Сега знаеше. Разбра и още нещо: Джейк не приемаше решението на своя дин да остави Сузана на спокойствие. Може би имаше право. Но…
— Тази, която си видял, не е Сузана, Джейк.
— Знам. Това е онази, която все още има крака. Нарича се Мия. Бременна е и е уплашена до смърт.
— Ако ще ми говориш дан-дин, разкажи ми всичко, което си видял в съня си и което те е накарало да се събудиш. Тогава ще ти дам мъдростта на сърцето си, докато имам такава.
— Няма ли… няма ли да ме упрекваш?
Роланд не успя да скрие изненадата си:
— Не, Джейк. В никакъв случай. Може би аз трябва да те моля да не ме упрекваш.
Момчето се усмихна вяло. Конете отново тръгнаха, по-бързо отпреди, сякаш бяха почувствали опасност и искаха да се махнат от нея.
Джейк не знаеше какво ще сподели с Роланд, докато не заговори. Когато се събуди, още се колебаеше дали да му разкаже за Анди и Слайтман Старши. Накрая думите на Роланд му подсказаха правилното решение. „Разкажи ми всичко, което си видял в съня си и което те е накарало да се събудиш.“ Реши да не споменава нищо за видяното край реката; всъщност тази сутрин това не му се струваше толкова важно.
Той разказа как Мия беше изтичала по стълбите и за страха и когато видя празната зала за угощения. После за кухнята. Как беше намерила печеното и плъха. Как бе отстранила конкуренцията. Как се беше тъпкала. После как се бе събудил, разтреперан и с желание да закрещи.
Замълча и погледна Роланд. Стрелеца му даде нетърпелив знак: продължавай, по-бързо, да чуем края.
„Е — помисли си момчето, — той обеща да не ме упреква и ще удържи на думата си.“
Вярно беше, но Джейк още не смееше да му признае, че е обмислял да каже истината на Сузана. Все пак сподели основното си опасение: че докато тримата пазят тази тайна от четвъртия, връзките им в ка-тета се разклащат точно когато трябва да са най-здрави. Дори каза на Роланд старата шофьорска шега: „Гумата е спаднала само отдолу.“ Не очакваше Стрелеца да се засмее, но чувстваше, че Роланд изпитва известен срам, и това го разтревожи. Беше си мислил, че срамът е характерен за хората, които не знаят какво правят.
— До вчера беше още по-лошо — заключи Джейк. — Защото искаше и мен да държиш в неведение.