— Това е пътят за връщане, нали? — обади се Джейк. — Мислиш, че през нея ще можем да се върнем в Ню Йорк.
— Нещо повече. Мисля, че с Черната тринайсетица ще можем да отидем, където и когато си поискаме.
— И в Тъмната кула ли? — прошепна Еди.
— Не знам, но се надявам, когато Хенчик ми покаже пещерата, да разбера повече. През това време вие тримата имате малко работа в магазина на Тук.
— Така ли?
— Да.
Роланд бръкна в торбичката си и извади кожена кесия, която останалите не бяха виждали досега.
— Имам това от баща ми — обясни разсеяно. — То е единственото, което пазя от времето, когато с другарите ми отидохме в Меджис.
Останалите погледнаха кесийката със страхопочитание. Този предмет трябваше да е на повече от сто години. Роланд я отвори, погледна вътре и кимна:
— Сузана, дай си ръцете.
Тя събра длани и Стрелеца изсипа в тях десетина сребърни монети.
Кесийката се изпразни.
— Еди, дай си ръцете.
— Ъ… Роланд, вътре май не остана нищо.
— Дай си ръцете.
Еди вдигна рамене и се подчини. Роланд вдигна кесийката и изсипа в дланите му дузина жълтици.
— Джейк?
Джейк протегна ръце.
Ко наблюдаваше с интерес от джоба на пончото. Този път от кесийката изпаднаха половин дузина бляскави скъпоценни камъни.
Сузана ахна.
— Обикновени гранати — обясни Роланд; звучеше почти виновно. — Доколкото ми е известно, тук са законно платежно средство. Не е кой знае какво, но мисля, че ще задоволят нуждите на едно момче.
— Страхотно! — възкликна Джейк. — Благодаря! Много, много!
Тримата се втренчиха удивено в празната кесийка; Роланд се усмихна:
— Повечето магии, които владеех, вече са се изгубили, но пак ми остава нещо. Като утаени листа на дъното на чайник.
— Има ли още нещо? — поинтересува се момчето.
— Не. След време може пак да се появи. Това е растяща кесия.
Роланд я прибра в торбата си, извади малко от тютюна на Калахан и сви цигара.
— Идете в магазина. Купете каквото ви хареса. Нови ризи например; и една за мен, ако ви е угодно. После излезте и седнете отпред като обикновените граждани. Сай Тук с удоволствие би видял гърбовете ви, докато се отдалечавате на изток към Тъндърклап, но няма да ви изгони.
— Нека само да посмее — измърмори Еди и докосна револвера си.
— Няма да имаш нужда от това — успокои го Роланд. — Традицията ще го принуди да остане зад щанда си. Както и настроенията в града.
— Те са на наша страна, нали? — попита Сузана.
— Да. Ако ги попитаме направо, както попитах сай Джафърдс, няма да ни отговорят, затова по-добре да изчакаме. Те обаче са готови да се бият. Или да ни позволят да се бием за тях. Това е нашата работа, да се бием за онези, които не могат сами.
Еди отвори уста да изрече онова, което беше чул от Дядото, но остана безмълвен. Роланд не го бе попитал, макар че затова ги беше изпратил у Джафърдсови. Сега си даде сметка, че Сузана също не се интересуваше. Дори не беше споменала за разговора със стария Джейми.
— Ще зададеш ли на Хенчик въпроса, който зададе на госпожа Джафърдс? — поинтересува се Джейк.
— Да, на него ще му го задам.
— Защото знаеш как ще ти отговори.
Роланд кимна и се усмихна хладно:
— Един стрелец никога не задава въпрос, ако не знае какъв ще е отговорът. Ще се срещнем на вечеря у отеца. Ако всичко е наред, ще съм там, когато слънцето докосне хоризонта. Добре ли сте всички? Еди? Джейк?… Сузана?
Те кимнаха. Ко също.
— Тогава до довечера. Бъдете благословени и нека слънцето никога да не залезе в очите ви.
Той пришпори коня си и потегли по занемареното пътче на север. Тримата изчакаха да се изгуби от поглед. Изпитаха едно и също сложно чувство — страх, самота и странна гордост. После продължиха, като още повече приближиха конете си.
— Марш, марш, веднага да махнеш този звяр оттук! — закрещя Ибън Тук иззад щанда.
Гласът му беше писклив, почти като на жена; кънтеше като звъна на счупени стъкла. Търговецът сочеше Ко, който надничаше от джоба на пончото. Няколко клиентки се обърнаха да видят какво става.
Двама ратаи с работни дрехи плахо отстъпиха от тезгяха, сякаш очакваха двамата въоръжени чужденци да извадят оръжията си и на мига да пръснат черепа на сай Тук.