Последва тревожният зов на Рога на Елд и Роланд настръхна. Това беше последният боен призив на Кътбърт Алгууд, преди да намери смъртта си от ръцете на диваците с омазаните в синьо лица.
Роланд смъкна кърпичката от лицето си и заотстъпва. Една крачка, втора, трета. Костите пращяха под краката му. На третата крачка вратата пак се появи, отначало странично, с езиче, сякаш закачено във въздуха. Той спря за момент, загледа се с възхищение в нея, както бе гледал другите три. Ако мръднеше главата си напред, вратата изчезваше. Ако я дръпнеше назад, тя отново се появяваше. Вратата не трептеше и контурите и не се размазваха. Тя или беше там, или я нямаше.
На връщане той се опря на желязното дърво. Почувства леки вибрации като от мощен двигател. От тъмната бездна Рия от Кьос крещеше, наричаше го копеле, което никога не е видяло истинския си баща, после от гърлото и се изтръгнаха писъци на агония, както когато изгаряше на кладата. Роланд не и обърна внимание и хвана кристалната топка на бравата.
— Не, Стрелецо, не смей! — тревожно извика Хенчик.
— Ще посмея.
Роланд понечи да завърти топката, но тя не помръдна. Той отново се отдръпна.
— Вратата е била отворена, когато сте намерили свещеника, нали?
Бяха говорили за това предишната нощ, но Роланд искаше да научи повече.
— Да. Двамата с Джемин го открихме. Нали знаеш, че ние, старите манихейци, винаги търсим други светове? Не за съкровища, а за просветление.
Роланд кимна. Знаеше също, че някои се връщаха от странстванията побъркани. Други никога не се връщаха.
— Тези планини са магнетични и прорязани с безброй проходи към други светове. Бяхме отишли в пещерата при старата гранатова мина и получихме послание.
— Какво послание?
— На входа на пещерата имаше някаква машина. Натиснахме копчето и тя заговори. Каза ни да дойдем.
— Знаехте ли за пещерата?
— Да, но преди да намерим отеца, я наричахме Пещерата на гласовете. Вече знаеш защо. Роланд кимна и даде знак на Хенчик да продължава.
— Гласът от машината говореше с акцент като твоите ка-другари, Стрелецо. Каза двамата с Джемин да дойдем тук и че ще намерим една врата, един човек и едно чудо. Така и стана.
— Някой ви е дал инструкции.
Роланд се замисли за Уолтър. Мъжа в черно, който им беше оставил бисквитите, наречени от Еди „Киблърс“. Уолтър беше Флаг, Флаг беше Мартен, а Мартен… беше Мерлин, старият престъпен магьосник от легендите, но дали? По този въпрос Роланд не беше сигурен.
— По име ли се обърна към вас?
— Не, не знаеше имената ни. Само ни нарече манихейци.
— Как е знаел този човек къде да остави говорещата машина?
Хенчик стисна устни:
— Защо мислиш, че е човек? Не може ли да е бил бог с човешки глас? Защо не някой пратеник от Отвъдното?
— Боговете оставят сигули. Хората оставят машини. Ако съдя от собствен опит, разбира се.
Хенчик махна пренебрежително.
— Просто от любопитство ли изследвахте пещерата с говорещата машина? — поинтересува се Роланд.
Хенчик вдигна рамене:
— Хората ни шпионират. Някои може би ни наблюдават с далекогледи и бинокли. Освен това и този железен човек се вре навсякъде. Не спира да дърдори.
Роланд прие този отговор за „да“. Явно някой е знаел предварително за идването на Татко Калахан. И че ще има нужда от помощ, когато се появи в покрайнините на Кала.
— Колко широко беше отворена вратата?
— Питай Калахан. Аз обещах само да ти покажа мястото и го направих. Това трябва да ти е достатъчно.
— Беше ли в съзнание, когато го открихте?
След кратко замисляне старецът отвърна неохотно:
— Не. Само бълнуваше.
— Значи не може да ми отговори, нали? Не и за това. Хенчик, ти поиска помощ от мен. Поиска я от името на целия си клан. Помогни ми сега! Помогни ми, за да ти помогна и аз!
— Не виждам с какво може да ти помогне това.
Можеше да не помогне по въпроса с Вълците, който тревожеше манихейците и всички жители на Кала Брин Стърджис, но Роланд имаше други тревоги и нужди; друга риба да лови, както би се изразила Сузана. Той се втренчи в Хенчик, без да сваля ръка от кристалната топка.
— Беше открехната — каза накрая манихеецът. — Също и кутията. Съвсем малко. Старецът лежеше по очи ето тук. — Той посочи покрития с кости под в краката на Стрелеца. — Кутията беше до дясната му ръка, открехната ето толкова. — Раздалечи палеца и показалеца си на около два сантиметра. — Отвътре се чуваше каммен. Чувал съм го и преди, но никога толкова силно. От този звук очите ме заболяха и се просълзих. Джемин заплака и тръгна към вратата. Ръцете на Стареца бяха разперени и Джемин настъпи едната, но не забеляза. Вратата беше съвсем леко открехната, като кутията, но от процепа идваше ужасна светлина. Много съм пътувал, Стрелецо, бил съм в много „къде“ и „кога“, виждал съм много други врати, виждал съм тодаш отвори и дупки в действителността, но никога такава светлина. Беше черна като абсолютното нищо, но в нея имаше и нещо червено.