— Окото — възкликна Роланд.
Хенчик го изгледа изпитателно:
— Око ли казваш?
— Така мисля. Мракът е идвал от Черната тринайсетица. Червеното трябва да е било от Окото на Пурпурния крал.
— Кой е той?
— Не знам. Знам, че живее далеч на изток, в Тъндърклап или отвъд него. Според мен той е един от пазителите на Тъмната кула. Дори може би си мисли, че я притежава.
При споменаването на Кулата манихеецът закри очите си с две ръце, знак за дълбок религиозен страх.
— Какво стана после, Хенчик? Кажи ми, моля.
— Посегнах към Джемин, после си спомних как бе настъпил ръката на Стареца и се отказах. Помислих си: „Ако се опиташ да го спреш, той ще те повлече със себе си.“ — Старият манихеец погледна изпитателно Роланд. — Ние се скитаме, знаеш го добре, и рядко изпитваме страх, защото имаме вяра в Отвъдното. Въпреки това аз се побоях от светлината и звъна. Изпълваха ме с ужас. Никога досега не съм разказвал за онзи ден.
— Дори на Татко Калахан?
Хенчик поклати глава.
— Той не разговаря ли с теб, когато дойде на себе си?
— Попита дали е умрял. Казах му, че ако е мъртъв, трябва всички да сме призраци.
— А Джемин?
— Умря след две години. От сърце.
— Колко години минаха оттогава?
Хенчик бавно поклати глава — един от обичайните манихейски жестове:
— Не знам, Стрелецо. Защото времето…
— Да, в застой е. Колко мислиш, че е минало?
— Повече от пет години, защото за това време успя да построи църквата си и да събере достатъчно суеверни глупаци, за да я напълни.
— Какво направихте? Как успя да спасиш Джемин?
— Коленичих и затворих кутията. Само това се сещах да направя. Ако се бях поколебал дори за миг, сигурно щеше да погуби и мен, защото от нея излизаше същата черна светлина. Караше ме да се чувствам слаб… и неясен.
— Не се съмнявам.
— Обаче реагирах бързо и когато затворих кутията, вратата също се затръшна. Джемин започна да думка с юмрук по нея, да крещи и да се моли да го пуснат да влезе. После припадна. Извлякох го навън. Извлякох и двамата. След малко се свестиха.
Хенчик вдигна ръце и отново ги отпусна, сякаш да каже:
„Ето, това е всичко.“
Роланд за последен път се опита да завърти топката. Тя не помръдна. Със сферата обаче…
— Да се връщаме. Искам да съм у отеца преди мръкване. Това означава, че трябва бързо да слезем при конете и още по-бързо да яздим.
Хенчик кимна. Брадата добре скриваше изражението му, но на Роланд му се струваше, че изпитва облекчение, че си тръгват. На кого му е приятно да чува обвинителните крясъци на нечии мъртви майка и баща? Да не говорим за мъртвите приятели.
— Какво стана с говорещата машина? — попита Роланд по пътя за връщане.
Хенчик вдигна рамене:
— Нали знаеш байдерите? Батерии.
Роланд кимна.
— Докато работеха, машината повтаряше същото послание: да отидем в Пещерата на гласовете и да намерим вратата, човека и чудото. Имаше и една песен. Веднъж я пуснахме на отеца и той се разплака. Питай го за нея, защото това е част от разказа.
Роланд пак кимна.
— След известно време байдерите се изтощиха. — Хенчик вдигна рамене с презрение; към машините, към изчезналия свят или и към двете. — Извадих ги. Бяха „Дурасел“. Ти знаеш ли „Дурасел“, Стрелецо?
Роланд поклати глава.
— Занесохме ги на Анди и го попитахме дали може да ги презареди. Той ги пъхна в себе си, но когато ги извади, пак не вършеха работа. Анди се извини, а ние му казахме благодаря. — Хенчик отново вдигна рамене. — Отворихме машината с помощта на друго копче и извадихме езика и. Беше толкова дълъг. — Той раздалечи пръстите си на десет сантиметра. — Имаше две дупки. Вътре имаше нещо блестящо и кафяво като плоска връвчица. Отецът го нарече „касета“.