— Госпожице Магръдър, аз…
— Госпожа Роулингс, не че има някакво значение. Хайде! Хубаво го разгледай! Виж: какво му причини!
— Бях в Калифорния… прочетох във вестника…
— О, не се съмнявам. Не се съмнявам. Само че сега ти си ми паднал, не разбираш ли? Единственият, който е бил близък с него. Другият му приятел умря от педерастката чума, а останалите ги няма. Сърбат безплатна чорба в онзи коптор, предполагам, или обсъждат какво се е случило на събранията им. Как се чувстват. Е, преподобни Калахан… отче? Видях да се прекръстваш — нека да ти кажа как се чувствам аз. Чув… ствам… се… БЯСНА! Тя още говори учтиво, но когато той отваря уста да отвърне, пъха пръст между устните му и натиска с такава сила, че той се отказва. Нека говори, защо не? Той от години не е слушал изповед, но някои неща никога не се забравят, като карането на колело.
— Той завърши Нюйоркския университет с отличие — продължи тя. — Знаеше ли? Спечели втора награда на поетичния фестивал в Белойт през 1949 година, знаеше ли това? Като ученик! Написа роман… прекрасен роман…, който събира прахта на тавана ми.
Калахан чувства топли капчици по лицето си. Идват от нейната уста.
— Помолих го — не, умолявах го — да продължи да пише, но той ми се изсмя. Каза, че нямало смисъл. „Остави това на Мейлъровците, О’Харовците и Ъруиншоувците, на хора, които наистина ги бива. Аз ще свърша в някой луксозен кабинет с лула в уста“ — така ми каза. Нямаше да имам нищо против, но се забърка с „Анонимни алкохолици“ и се захвана с този вертеп. Отдаде се на „приятелите“ си. На такива като теб.
Калахан изпитва ужас. Никога не е чувал думата „приятели“, изговорена с такава омраза.
— Къде са те сега, когато умира? А? Къде са всички хора, на които е помогнал, всички репортери, които го наричаха гений? Къде е Джейн Поли, която го интервюира за „Тудей“? Два пъти! Къде е шибаната Майка Тереза? В едно от писмата си я наричаше светица. Е, точно такава му трябва сега, светица, но къде е тя?
Сълзите и текат като река. Тя изглежда едновременно прекрасно и ужасно. Калахан се замисля за една статуя, която е виждал навремето — Шива, индуския бог на разрушението. „Тази няма достатъчно ръце“ — мисли си и едва устоява на безумното желание да се изсмее.
— Няма ги. Тук сме само ти и аз, нали? И той. Можеше да спечели Нобелова награда за литература. Или в продължение на трийсет години да обучава по четиристотин студенти на година. Така можеше да остави отпечатъка си в съзнанието на дванайсет хиляди души. Вместо това лежи в тази болница с обезобразено лице и трябва да разчита на пари от шибания си вертеп, за да плати лечението на това последно заболяване — ако да бъдеш накълцан на парчета, може да се нарече заболяване, — ковчега и погребението си.
Тя го поглежда с усмивка, с обляно със сълзи лице и един сопол, висящ от носа и.
— В предишния си друг живот, отче Калахан, той беше Уличния ангел. Това тук обаче е последният му друг живот. Къде е блясъкът? Сега слизам в стола да си взема кафе и бисквити. Ще се бавя десетина минути. Достатъчно за малкото ви свиждане. Направи ми услуга и изчезни, преди да се върна. Повръща ми се от теб и от останалите му „приятели“.
Тя излиза. Тракането на токчетата и заглъхва в коридора. Накрая остава само непрекъснатото пиукане на апаратите и той осъзнава, че целият трепери. Чувства се, сякаш има треска.
Когато Роуан проговаря изпод плътния слой бинтове, Калахан едва не изкрещява. Гласът на стария му приятел е леко приглушен, но той не среща трудности да го разбере.
— Изнася тази малка проповед вече за шести път днес и на никого не споменава, че когато взех втората награда в Белойт, имаше само четирима участници. Предполагам, че войната е убила любовта на хората към поезията. Как я караш, Дон? Говори завалено, пресипнало, но това е старият Роуан. Калахан го хваща за ръцете и те стискат неговата с удивителна сила.
— Колкото до романа… човече, беше по-зле от третокласен Джеймс Джоунс, пълна боза.
— Как си, Роуан? — пита Калахан.
Той плаче. Скоро ще вижда проклетата стая съвсем размазано.
— О, ами доста кофти. Благодаря, че се отби.
— Няма защо. Какво мога да направя за теб, Роуан? Как да ти помогна?
— Стой далеч от „Дом“ — предупреждава Роуан; гласът му отслабва, но мъжът продължава да стиска ръцете му. — Те не бяха дошли за мен. Търсеха теб. Разбираш, ли, Дон? Търсеха теб. През цялото време питаха къде си и накрая, ако знаех, щях да им кажа, кълна се. Но, разбира се, не знаех.