Един от апаратите започва да пиука по-бързо, звукът преминава в постоянно пищене, което всеки момент ще задейства аларма. Калахан няма откъде да го знае, но някак му е известно.
— Роуан… бяха ли очите им червени? Носеха ли… не знам… дълги палта? Шлифери? Имаха ли големи, луксозни коли?
— Не — прошепва Роуан. — Бяха около трийсетте, но облечени като тийнейджъри. Имаха вид на деца. Сигурно още двайсетина години ще бъдат така младолики — ако доживеят до толкова, — после изведнъж ще грохнат.
Калахан си мисли: „Просто двама улични негодници. Това ли иска да ми каже?“ Почти със сигурност е така, но това не означава, че Братята Хитлер не са наети от подлеците. Има логика. Дори във вестника пишеше, че Роуан Магръдър не е като обичайните жертви на Братята.
— Стой далеч от „Дом“ — прошепва Роуан, но преди Калахан да му отговори, алармата се включва.
За момент той стиска ръката му по-силно и това напомня на Калахан за неизчерпаемата енергия на Магръдър, благодарение на която вратите на „Дом“ бяха стояли винаги отворени дори в най-трудни времена; енергията, която бе привличала доброволци, вършещи онова, което Роуан Магръдър не можеше.
Изведнъж стаята се изпълва със сестри; един лекар с надменна физиономия крещи някой да докара количка и скоро красивата сестра на Роуан също ще се появи и този път ще сипе огън и жупел. Калахан решава, че е време да се омита от този цирк и още по-големия цирк, наречен Ню Йорк. Подлеците явно се интересуват от него, живо се интересуват и ако имат някаква централа, това вероятно е Градът на забавленията. Най-добрата идея му се струва да се върне на Западното крайбрежие. Той не може да си позволи пак да лети със самолет, но има достатъчно пари, за да яхне „Голямото сиво куче“. Няма да му е за пръв път. Да се върне на запад, защо не? Вече си представя как седи в автобуса с нова, неотворена кутия цигари в джоба, нова, неразпечатана бутилка уиски в кафяв хартиен плик и новия, неразгърнат роман на Джон Д. Макдоналд в скута. Може би вече ще е на края на първа глава и ще отминава Форт Лий, когато апаратите в стая 577 най-после бъдат изключени и старият му приятел се гмурне в мрака, за да попадне в онова, което ни чака от другата страна.
— Петстотин седемдесет и седем — промърмори Еди.
— Деветнайсет — отбеляза Джейк.
— Моля? — не разбра Калахан.
— Пет плюс седем плюс седем — обясни Сузана. — Равно на деветнайсет.
— Има ли някакво значение?
— Огромно — усмихна се Еди. — Колосално.
Сузана не му обърна внимание:
— Нямаме представа. Ти не успя да избягаш от Ню Йорк, нали? Иначе нямаше да получиш това на челото.
— О, успях. Но не достатъчно бързо. Когато напуснах болницата, имах доброто желание да отида на Порт Оторити и да се метна на рейс четирийсет.
— Какво е това? — поинтересува се Джейк.
— Жаргонен израз за най-далечното място, до което можеш да стигнеш. Ако си вземеш билет за Феърбанкс, Аляска, значи ще пътуваш с автобус четирийсет. — При нас е автобус деветнайсет — отбеляза Еди.
— Докато вървях, ме обзеха спомени. Някои бяха смешни, например когато момчетата в „Дом“ си направиха цирк. Някои бяха страшни, да речем, на вечеря някой казва на друг: „Стига си бърка в носа, Джефи, че ми се повдига“, а Джефи вади огромен нож и преди който и да било да реагира, прерязва гърлото на другия мъж. Лупе скача и закрещява „Боже! Мили Боже!“, а кръвта шурти… Роуан дотичва от кенефа, придържайки гащите си с една ръка, стиснал руло тоалетна хартия, и знаете ли какво прави?
— Използва хартията — досети се Сузана.
Калахан се ухили. Това сякаш го подмлади.
— Дявол да го вземе, да! Набута цялото руло в дупката и изкрещя на Лупе да се обади на 211, което по онова време беше телефонът на Бърза помощ. Аз стоях безучастно и гледах как рулото се напоява с кръв, как почервенява от периферията към картонената сърцевина. Изведнъж Роуан изтърси: „Приемете го като най-дълбокото порязване при бръснене на света“, и всички се заляхме от смях.
Много такива случки минаваха през главата ми. Хубави, лоши и ужасяващи. Смътно си спомням как се отбих в едно магазинче и си купих две кутии бира в хартиено пликче. Отворих едната и започнах да пия, докато крачех през града. Не мислех къде отивам, но краката ми явно бяха поели командването, защото по едно време, когато се огледах, установих, че съм стигнал ресторантчето, където понякога ходехме да вечеряме, ако бяхме, така да се каже, паралии. На Второ и Четирийсет и втора. — „При Пуф-паф“ — възкликна Джейк.