Ръцете и краката му вече са свободни. Спасителят му не получава удар. Калахан отново се извърта по гръб и вижда дебела бяла ръка, която държи скалпела. На безименния и пръст има пръстен. Той представлява отворена книга с думите „Екс либрис“ отдолу. Прожекторът отново светва и Калахан закрива очи.
„Защо го правиш?“ — пита той, но от устата му излиза: — Заугу паш?
Собственикът на Глас номер едно обаче явно го разбира, защото отговаря:
— За да не ме познаеш, ако се срещнем пак. Така е по-безопасно. Проехтяват стъпки, светлината се отдалечава.
— Ще извикаме линейка от уличния телефон отсреща…
— Не! Недейте! Ами ако се върнат?
В този искрен изблик на ужас думите на Калахан прозвучават кристално ясно.
— Ще наблюдаваме — успокоява го Глас номер едно; дишането му вече не е толкова хрипливо, явно се е поуспокоил. — Предполагам, че може да се върнат, едрият звучеше доста уплашен, но ако китайците са прави, сега аз съм отговорен за живота ти. Възнамерявам да изпълня съвестно задълженията си. Ако пак се появят, ще им пръсна мозъците. — Силуетът спира, спасителят също е едър мъж и явно не му липсва кураж: — Това бяха Братята Хитлер, приятелю. Нали знаеш за кого говоря?
— Да — прошепва Калахан. — А ти кой си?
— По-добре да не знаеш — отвръща господин Екслибрис.
— Познаваш ли ме?
Кратка пауза. Стъпки. Господин Екслибрис вече стои на вратата на изоставената перачница.
— Не — отговаря, после добавя: — Свещеник си. Няма значение.
— Откъде разбрахте, че съм тук?
— Линейката скоро ще дойде — казва Глас номер едно.
— Не се опитвай да ставаш. Загубил си много кръв и може да имаш вътрешни наранявания.
И излиза. Калахан остава легнал сред миризмата на белина, прах за пране и омекотител за дрехи. Мисли си: „Със или без наша помощ, тук всичко се очиства.“ Тестисите му пулсират от болка и се подуват. Челюстта му пулсира и се подува. Кожата на лицето му се опъва. Лежи, чака линейката и живота или Братята Хитлер и смъртта. Девойката или тигъра. Съкровището на Дияна или отровната змия. След неопределено, неоценимо време помещението се изпълва с пулсираща червена светлина и той разбира, че този път ще е девойката. Този път е съкровището. Този път е животът.
— Така се озовах в стая 577 на същата болница.
— Не може да бъде! — възкликна Сузана.
— Може, и още как. Роуан Магръдър беше починал и ме настаниха на същото легло. Сигурно току-що бяха сменили чаршафите. Оставиха ме там и аз се замислих, че може би сестрата на Магръдър ще дойде да довърши работата на Братята Хитлер. Нямаше да ме изненада. Вече бях свикнал със съвпаденията. Не ви ли направи впечатление съвпадението в наименованието на Кала Брин Стърджис и моето фамилно име например?
— Разбира се, че ни направи — отвърна Еди.
— Какво стана после? — нетърпеливо попита Роланд.
Калахан се усмихна и в този момент Стрелеца забеляза, че двете половини на лицето му не са съвсем симетрични. Заради счупената челюст.
— Това е любимият въпрос на разказвача, Роланд, но мисля, че трябва да ускоря разказа си, ако не искаме да стоим тук цяла нощ. Важната част, онази, от която най-много се интересувате, е краят.
„Само така си мислиш“ — рече си Роланд и нямаше да се изненада, ако научеше, че през главите и на тримата му другари е минала подобна мисъл.
— Останах в болницата една седмица. Когато ме изписаха, ме изпратиха в една рехабилитационна клиника в Куинс. Отначало ми предложиха друга, в Манхатън, но тя беше свързана с „Дома“ — понякога изпращахме там клиентите си. Боях се, че ако отида там, Братята Хитлер може пак да ме посетят.
— Посетиха ли те? — поинтересува се Сузана.
— Не. Когато отидох на свиждане на Роуан в стая 577 в болница „Ривърсайд“, датата беше 19 май 1981 година. Закараха ме в Куинс заедно с още трима-четирима ранени на 25 май. След шест дни, точно преди да ме изпишат и да възобновя скитанията си, видях статията в „Поуст“. Беше на една от първите страници, но не на първата. Заглавието гласеше:
ДВАМА ЗАСТРЕЛЯНИ НА КОНИ АЙЛЪНД. СПОРЕД ПОЛИЦИЯТА — РАБОТА НА МАФИЯТА.
Така смятаха, защото лицата и ръцете им били изгорени с киселина. Въпреки това полицията успяла да ги идентифицира: Нортън Рандолф и Уилям Гартън, и двамата от Бруклин. Имаше публикувани снимки, от предишно арестуване. И двамата имали дебели досиета. Това бяха те, Джордж и Лени.