Снощи беше яко фиркан, но сега не се чувства толкова зле. Сяда на койката и разрошва щръкналата си коса. Вкусът в устата му е отврат (мирише, сякаш някой като Рута Сиамската котка се е изпикал вътре), но главата не го боли много. Само гласовете да можеха да млъкнат! В коридора някой чете с монотонен глас безкраен списък от имена по азбучен ред. По-близо друг пее най-омразната му песен:
— Някой спаси, някой спаси, някой спаси живооотааа ми тази нощ… — Нейлър!… Нотън!… О’Конър!… Осковски!… Осмър!… О’Шонеси!
Започва да осъзнава, че той е този, който пее, когато краката му затреперват. Вижда как мускулите му пулсират, отначало прасците, после бедрата. Какво му става?
— Палмгрен!… Палмър!…
Треперенето се пренася в слабините и корема му. Гащетата му потъмняват от урина. В същото време краката му започват да се мятат, сякаш се опитват да ритнат невидима топка. „Гърчове — мисли си той. — Това трябва да е. Сбогом, живот.“ Опитва се да извика за помощ, но от устата му се изтръгва само приглушен стон. Ръцете му започват да се мятат. Сега краката му ритат невидими топки, ръцете му викат „алилуя“, а онзи в коридора явно е решил да продължава до Второ пришествие.
— Пешиър!… Питърс!… Половик!… Ранкърт!… Ранс!
Тялото на Калахан започва да се клати напред-назад. При всяко залюляване напред му се струва, че всеки момент ще загуби равновесие и ще падне. Ръцете му се вдигат. Краката му се раздалечават. Под него се разлива нещо топло и той осъзнава, че е напълнил гащите.
— Рикуперо!… Робилар!… Роси!
Залита назад и се обляга във варосаната стена, на която някой е надраскал „БАНГО СКАНК“ и „Току-що получих деветнайсетата си нервна криза!“, после напред, този път като дълбоко вярващ мюсюлманин при молитва. За момент се втренчва в бетонния под между голите си колене, после губи равновесие и се пльосва по лице. Челюстта му, която е зараснала криво-ляво, пак се счупва на три от предишните четири места. Но за попълване на бройката — четири се оказва магическо число — този път носът му също се счупва. Калахан продължава да се гърчи като риба на сухо, пръстите му размазват кръв, изпражнения и урина по пода.
„Да, сега вече ще се мре“ — мисли си той.
— Раян!… Сайър!… Санели!
Постепенно „цунамите“ в мускулите му се превръщат в обикновени вълни и накрая почти затихват. Минава му мисълта, че сега вече някой трябва да дойде, но няма никого, поне отначало. Гърчовете престават и Калахан остава проснат на пода, а онзи в коридора продължава да чете:
— Сейви!… Сейрън!… Сейцър!
Изведнъж, за първи път от месеци, той си спомня как кавалерията дойде да го спаси точно когато Братята Хитлер се канеха да го разфасоват в изоставената перачница на източна Четирийсет и седма. Щяха да го направят и след няколко дни някой може би щеше да открие Доналд Франк Калахан вкочанясал и вероятно със собствените си топки вместо обеци. Кавалерията обаче се появи и…
„Това не беше никаква кавалерия — мисли си той, докато лежи на пода и лицето му се подува. — Това бяха Глас номер едно и Глас номер две.“ Не, и това не е правилно. Това бяха двама мъже, вероятно на средна възраст или малко по-стари. Господин Екс-либрис и господин Гей-кокниф-ен-йом, каквото и да означава това. Бяха изплашени до смърт. И с право. Братята Хитлер може би не бяха убили хиляди, както се хвалеше Лени, но със сигурност имаха достатъчно опит. Затова господин Екс-либрис и господин Гей-кокниф-ен-йом имаха основателна причина да се страхуват. Всичко бе минало добре, но можеше да не стане така. Какво щеше да се случи, ако картите се бяха обърнали в полза на Джордж и Лени? Ами много просто — вместо един в изоставената перачница щяха да намерят три трупа. Това със сигурност щеше да излезе на заглавната страница на „Поуст“! И така, за какво бяха рискували живота си тези хора? За един обезобразен пияница, изпоцапан със собствените си изпражнения. Непоправим пияница.
Тогава настъпва съдбовният пократ. В коридора монотонният глас е стигнал до Спранг, Стюарт и Сътби; в килията един мъж лежи на мръсния под и лъчът дневна светлина от прозорчето най-после достига дъното му — това място, под което не може повече да пропадне, освен, ако не вземе лопата и не се закопае.
Той извърта глава и поглежда пода, фъндъците приличат на призрачни горички, купчинките прах — на хълмове в безплоден рудодобивен район. Калахан си мисли: „Кой месец е, февруари? Февруари 1982-ра? Май да. Ето какво. Давам си една година, за да се поправя. Една година, за да направя нещо — каквото и да е, — за да оправдая риска, който поеха онези двама души. Ако успея, ще продължа да водя достоен живот. Ако не, през февруари 1983 година ще се самоубия.“ Гласът в коридора най-после стига до Таргънфийлд.