Калахан замълча за момент. Отпи глътка кафе, намръщи се и си наля чаша сладко ябълково вино.
— Знаех вече обратния път. Бях завел достатъчно отрепки на срещите на „Анонимни алкохолици“, Господ ми е свидетел. Затова, когато ме пуснаха от затвора, намерих „Анонимни алкохолици“ в Топека и започнах да посещавам срещите им всеки ден. Никога не се интересувах какво ме чака, никога не поглеждах назад. „Миналото е история, а бъдещето е мистерия“, така казват. Само че сега, вместо да седя мълчаливо на последния ред, сядах най-отпред и по време на представянето казвах: „Аз съм Дон К. и вече не искам да пия.“ Всъщност исках, ах, как исках, но анонимните алкохолици имат поговорки за всичко и една от тях гласи: „Преструвай се, докато стане истина.“ Малко по малко се получи. Една сутрин през есента на 1982-ра се събудих и установих, че вече не ми се пие. Влечението, както казват, беше изчезнало. Така започнах нов живот. През първите си трезви години човек обикновено не постига големи успехи, но един ден се озовах в парка „Гейдж“, по-точно в розовата градина „Рейниш“… — Калахан замълча и изненадано огледа слушателите си. — Какво? Знаете ли я? Не ми казвайте, че сте били в „Рейниш“!
— Бяхме — потвърди Сузана. — Видяхме влакчето.
— Удивително!
— Часът е деветнайсет и всички птички пеят — усмихна се Еди.
— Както и да е, в розовата градина забелязах първата обява: ТЪРСИ СЕ КАЛАХАН, ИРЛАНДСКИ СЕТЕР, С БЕЛЕЗИ НА ЛАПАТА И ЧЕЛОТО. ГОЛЯМА НАГРАДА. И така нататък, и така нататък. Най-после бяха научили името ми. Реших да се махам, докато не е станало късно. Затова отидох в Детройт и там попаднах в един приют, наречен „Фар“. „Мокър“ приют. Беше същият като „Дом“, само че без Роуан Магръдър. Имаха ентусиазъм, но едва се справяха. Постъпих на работа. И точно там, през декември 1983 година, се случи.
— Какво се случи? — не разбра Сузана.
Джейк Чеймбърс и отговори. Той знаеше, може би единствен от тях имаше откъде да знае. Все пак на него също му се беше случвало.
— Тогава си умрял — каза той.
— Да, точно така. — Калахан не издаде никаква изненада, сякаш обсъждаха условията за отглеждане на ориз или възможността Анди да се захранва с ант-номика. — Тогава умрях. Роланд, би ли ми свил цигара? Явно имам нужда от нещо малко по-силно от ябълково вино.
Във „Фар“ има стара традиция, от… Божке, сигурно от цели четири години (приютът съществува едва от пет). Денят на благодарността е и те празнуват във физкултурния салон на гимназията „Холи нейм“ на Конгрес Стрийт. Неколцина украсяват стените с оранжева и кафява гланцова хартия, картонени пуйки и пластмасови плодове и зеленчуци. С други думи, американски талисмани за богата реколта. За да участва, човек трябва да е бил трезвен в продължение на поне две седмици. Освен това — както Уорд Хъкман, Ал Маккоуан и Дон Калахан единодушно са приели — в украсяването не могат да участват побъркани, независимо от колко време не са пили.
На Пуешки ден стотина от най-изтъкнатите пияндета, скитници и полуоткачени клошари се събират в „Холи нейм“ на галавечеря с пуйка, картофи и всички полагащи се мурафети. Настаняват се на десетина дълги маси в средата на салона (краката на масите са увити с филц и гостите се хранят прави). Преди да започне кльопачката — такава е традицията, — всеки трябва да назове едно нещо, за което е благодарен („Ако някой се замисли повече от десет секунди, ще го отрежа“ — предупредил е Ал). Това е заради Деня на благодарността, но и защото в принципите на „Анонимни алкохолици“ е залегнало, че благодарният пияница не мисли за алкохол и благодарният наркоман не мисли за друсане.
Изказванията вървят бързо и тъй като мислите на Калахан витаят някъде, когато идва редът му, той едва не изтърсва нещо, което може да му навлече големи неприятности. Или поне да го обявят за човек с извратено чувство за хумор.
— Благодарен съм… — започва той, но бързо се усеща какво е на път да изтърси и прехапва език.
Те го гледат в очакване: брадясали мъже и разрошени жени, носещи характерната застояла миризма на непочистена метростанция, миризмата на улицата. Някои вече го наричат „отче“; откъде са разбрали? Как е възможно да са разбрали? И какво биха си помислили, ако знаеха какви тръпки го побиват при тази дума? Тя му навява спомени за Братята Хитлер и сладникавия аромат на омекотител за дрехи. Те обаче го гледат. „Клиентите“. Уорд и Ал също.