— Благодарен съм, че днес не съм пил и не съм взел наркотик.
Винаги има с какво да се измъкнеш. Съседът му казва, че е благодарен, дето сестра му го е поканила за Коледа. Никой не подозира, че Калахан едва се бе сдържал да не каже: „Благодарен съм, че наскоро не съм виждал вампири от трети тип и обяви за загубени кучета.“ Подозира, че е така, защото Господ отново го е приел в лоното си, макар и на изпитателен срок, и заразата от кръвта на Барлоу най-после е неутрализирана. Струва му се, че е загубил и зловещата дарба да вижда другите светове. Все още обаче не се осмелява да провери това, като отиде на църква. Нито за миг не му хрумва, че този път може би са решили да изчакат, докато падне невъзвратимо в мрежите им. Може бавно да се учат, ще си даде сметка със закъснение Калахан, но все пак се учат.
В началото на декември Уорд Хъкмаи получава писмо, за което не е и сънувал.
— Тази година Коледа подрани, Дон! Само погледни това, Ал! — обявява и триумфално размахва писмото. — Ако изиграем правилно козовете си, грижите ни за следващата година са минало.
Ал Маккоуан взима писмото и докато чете, резервираното му изражение бавно се разтапя в доволна усмивка. Когато подава листа на Дон, вече се хили до уши.
Писмото е от крупна фирма с клонове в Ню Йорк, Чикаго, Детройт, Денвър, Лос Анджелес и Сан Франциско. Написано е на толкова луксозна хартия, че на човек му иде да я разкрои и да си ушие риза от нея. В него се казва, че корпорацията решила да раздаде двайсет милиона долара на двайсет благотворителни организации на цялата територия на САЩ, по милион на всяка. Това трябвало да стане преди края на календарната 1983 година. Възможни кандидати били кухни за безплатна храна, приюти за бездомни, две безплатни клиники и програма за разработване на тестове за СПИН в Спокейн. Сред приютите е и „Фар“. Подписът е на Ричард П. Сейър, заместник изпълнителен директор на детройтския клон. Всичко изглежда тип-топ и поканата към тримата да посетят детройтската кантора на корпорацията, за да обсъдят условията на дарението, също изглежда в реда на нещата. Датата на срещата — а също на смъртта на Доналд Калахан — е 19 декември 1983 година. Понеделник. Името на корпорацията е „Сомбра“.
— Ти си отишъл — досети се Роланд.
— И тримата отидохме. Ако поканата беше само за мен, никога нямаше да го направя. Но тъй като канеха и трима ни… и искаха да ни дадат един милион долара… имате ли представа какво означаваха един милион за приют като „Дом“ или „Фар“? Особено по времето на Рейгън.
Сузана подскочи. Еди я изгледа победоносно. Калахан явно се почуди какво означава това, но Роланд му даде знак да продължава и вече наистина беше късно. Не че на някого му се спеше; всички гледаха съсредоточено отеца, попиваха всяка негова дума.
— Ето до какъв извод съм стигнал — сподели той, като се наведе напред. — Между вампирите и подлеците има някакво сътрудничество. Мисля, че ако проследите връзките им, ще намерите корените му в царството на мрака. В Тъндърклап.
— Не се съмнявам — отвърна Роланд; сините му очи заблестяха.
— Вампирите, освен тези от първи тип, са глупави. Подлеците са по-умни, но не много. Иначе нямаше да мога да им бягам толкова дълго време. Накрая обаче някой друг се беше намесил. Агент на Пурпурния крал, какъвто или каквото представлява. Подлеците вече не се занимаваха с мен. Вампирите също. През последните месеци не бях виждал нито обяви за загубени животни, нито надписи с тебешир по тротоарите. Мисля, че някой друг е поел командването. Някой доста по-умен. Един милион долара! — Той поклати глава и се усмихна мрачно. — С това най-после успяха да ме заслепят. С едни прости пари. „О, да — казах си, — но са за добро!“ и тримата си мислехме: „Така ще сме независими поне за пет години! Няма вече да просим от Градския съвет!“ Вярно беше. Едва по-късно ми хрумна една друга истина, много проста: алчността и само алчността ме подлъга.
— Какво стана? — попита Еди.
— Ами… отидохме на срещата. В сградата „Тишман“, една от най-луксозните в града, на булевард „Мичигън“ 982; в 16.20 часа на 19 декември.
— Странно време за срещи — отбеляза Сузана.
— И ние така си помислихме, но кой обръща внимание на такива подробности, когато са му обещали един милион? След кратко обсъждане всички се съгласихме с Ал… или по-скоро с майка му. Според нея трябваше да се появим на тази изключително важна среща пет минути по-рано, нито повече, нито по-малко. Затова облякохме най-официалните си дрехи и в 16.10 влязохме във фоайето на „Тишман“. Намерихме „Сомбра“ в указателя и се качихме на трийсет и третия етаж.