— Проверихте ли преди това фирмата? — попита Еди.
Калахан го изгледа, сякаш се подразбираше:
— Според данните, които намерихме в градската библиотека, „Сомбра“ беше затворено дружество — тоест не продаваше акции на външни лица — с основен предмет на дейност закупуване на други фирми. Занимаваха се с нови технологии, недвижими имоти и строителство. Това бе всичко, което се знаеше за тях. Активите им се пазеха в строга тайна.
— Седалището им в САЩ ли беше? — поинтересува се Сузана.
— Не, в Насау на Бахамските острови.
Еди си спомни годините си като кокаинов куриер и жалката отрепка, от която бе купил последната си пратка.
— Ходил съм там — обясни, — но не съм срещал никого от „Сомбра“.
Можеше ли обаче да бъде сигурен? Възможно ли бе жалката отрепка с британски акцент да е работила за „Сомбра“? Толкова ли невероятно беше да са свързани с търговията с наркотици покрай всичко, с което се занимаваха? Вероятно не. Ако не друго, това сочеше връзка с Енрико Балазар.
— Както и да е, фирмата фигурираше във всички видове картотеки и регистри. Нямаше много информация, но фигурираше. И беше богата. Не знам точно какво представлява тази „Сомбра“ и съм почти сигурен, че повечето хора, които видяхме на трийсет и третия етаж, са били само статисти, но вероятно фирма с такова име наистина съществува.
Качихме се с асансьора. Чакалнята беше хубава — с картини от френски импресионисти по стените; секретарката също. Една от онези жени — ще ме извиниш, Сузана, — които карат всеки мъж да си въобрази, че ако само докосне гърдите и, ще живее вечно. Еди избухна в смях, погледна Сузана и бързо спря. — Беше 16.17. Поканиха ни да седнем. Бяхме страшно нервни. Постоянно влизаха и излизаха хора. От време на време една врата отляво се отваряше и зад нея виждахме голямо помещение, пълно с бюра, разделени с временни прегради. Звъняха телефони, секретарки сновяха насам-натам с папки ръце, чуваше се бръмчене на голяма копирна машина. Ако беше нагласено — а мисля, че беше, — декорът бе правдоподобен като в холивудски филм. Бях нервен, но нищо повече. Доста странно, като се замислиш. Вече осем години след бягството си от Сейлъмс Лот постоянно се криех и бях развил доста добра предупредителна система, но в този ден тя така и не се задейства. Предполагам, че ако се свържете по някакъв начин с духа на Джон Дилинджър, той би ви казал същото за нощта му с Ан Сейдж.
В 16.19 един младеж със скъпи и елегантни риза и вратовръзка дойде да ни вземе. Поведе ни покрай луксозни кабинети, в които, доколкото можехме да видим, пребиваваха много важни шефове. Стигнахме до двойна врата в дъното на коридора, над която пишеше „ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА“. Придружителят ни отвори вратата. Каза ни „сбогом, господа“, това си го спомням ясно. Не ми прозвуча на място. Тогава предупредителната ми система се включи, но твърде късно. Всичко стана много бързо. Те не…
Случва се много бързо. Те преследват Калахан твърде дълго, но не си хабят времето да се фукат, че са го пипнали. Вратите се затръшват зад тях, прекалено шумно, стените чак затреперват. Човек би очаквал от бизнес-асистент, получаващ по осемнайсет хиляди на година, да затваря вратата по определен начин — с уважение към парите и властта, — а не като този. Така затварят вратите разгневените пияници и наркомани, когато излизат от кенефа. Лудите също. Да, ненормалните често тряскат вратите.
Предупредителната система на Калахан се включва, не пиука, а вие и когато оглежда заседателната зала с един голям прозорец, от който се разкрива страхотна гледка към езерото Мичиган, той не без основание си мисли: „Исусе Христе и Света Майко Богородице, как може да съм такъв глупак?“ В стаята има тринайсет души. Трима от тях са подлеци и той за първи път вижда отблизо подпухналите им, болнави лица със святкащи червени очи и плътни, женствени устни. И тримата пушат. Други девет са вампири от трети тип. Тринайсетият носи крещящи риза и вратовръзка напълно в стила на подлеците, но лицето му е хилаво и издължено, излъчва интелигентност и черен хумор. На средата на челото му има кръгло петно от кръв, която не изглежда нито да тече, нито да се съсирва.
Чува се силно изпращяване. Калахан се обръща и вижда как Ал и Уорд се свличат на земята. От двете страни на вратата стоят още двама подлеци, мъж и жена, с електрически палки.