Той отваря очи, по още преди това усеща миризмата. Ухае на сено, но много слабо. Призрачен аромат. Ами той? Призрак ли е вече?
Сяда и се оглежда. Ако това е задгробният живот, значи всички свещени писания грешат. Защото той не е нито в рая, нито в ада; намира се в някакъв обор. Подът е покрит с гнили сламки. През процепите в дървените стени прозира дневна светлина. Това е светлината, към която беше вървял в мрака, мисли си той. А също: „Това е пустинна светлина.“ Има ли причина да смята така? Може би. Въздухът е сух. Той има чувството, че диша въздуха на друга планета.
„Може би е друга планета — мисли си. — Планетата Задгробна.“
Камбаните още звънят, едновременно прекрасно и ужасно, но звънът отслабва… отслабва… и престава. Калахан чува лекия шепот на горещ вятър. Той прониква през пролуките между дъските и няколко сламки се вдигат от пода, завъртат се вяло и пак се спускат на земята.
Чува се и друг шум. Неритмично бучене. Идва от някаква машина, която не е в най-завидната си форма, ако се съди по звука. Калахан се изправя. Горещо е и лицето и ръцете му веднага се изпотяват. Той свежда поглед към тялото си и установява, че новите му дрехи са изчезнали. Носи дънки и синя работна риза, изтънели от многократно пране. Също чифт високи обувки. Изглеждат, сякаш са изминали много, много километри. Той се навежда и опипва краката си за счупвания. Не открива фрактури. Проверява ръцете си. Те също са здрави. Опитва се да разкърши пръстите си. Те леко изпращяват като чупещи се сухи съчки.
„Нима целият ми живот е бил сън? — мисли си Калахан. — Това ли е действителността? Ако да, кой съм аз и какво правя тук?“
Непрестанното бучене звучи от сумрака зад него: туф-ТУФ, туф-ТУФ-туф-ТУФ.
Той се обръща и дъхът му спира от онова, което вижда. Зад него, в средата на изоставения обор, има врата. Тя не е закрепена за стената, а стърчи сам-самичка. Има панти, но те не я държат за нищо, стоят свободно във въздуха. На вратата са издълбани йероглифи. Той не може да ги прочете. Приближава се, сякаш те ще му помогнат да разбере какво става. В известен смисъл разбира. Защото вижда, че топчето на бравата е от кристал и на него е гравирана роза. Той е чел Томас Улф: камък, роза и неоткрита врата; камък, роза и врата. Той не вижда камък, но може би това е значението на йероглифа.
„Не — мисли си. — Не, йероглифът означава «НЕОТКРИТА». Може би аз съм камъкът.“ Той докосва кристалното топче. Сякаш по сигнал. „сигул“ — мисли си той) бученето на машините спира. Той отново чува далечния звън на камбаните. Опитва да завърти топчето, но то не помръдва. Ни на йота. Сякаш е бетонирано. Когато Калахан отдръпва ръката си, звънът престава.
Той заобикаля вратата и тя изчезва. Връща се и тя пак се появява. Той описва три кръга около нея и на всеки от тях вратата изчезва през половината от обиколката му и се появява през другата. Тръгва в обратната посока на заден ход. Същата работа. Е, и какво от това?
За известно време Калахан остава загледан във вратата, после влиза навътре в помещението, защото е любопитен какви са тези машини. Не изпитва болка, сякаш тялото му още не е разбрало, че е паднало от трийсет и третия етаж, но, Исусе, каква жега само!
В обора има отделения за коне, отдавна изоставени. Има купчина старо сено, а до нея добре сгънато одеяло и нещо, което прилича на дъска за рязане. Върху нея е останало парче спаружено месо. Той го вдига и го помирисва. Мирише на осолено. Той го лапва. Не се страхува, че ще се отрови. Как можеш да се отровиш, ако вече си мъртъв?
Докато дъвче, продължава да разглежда. В дъното на голямото помещение има стаичка, достроена сякаш след внезапно хрумване. В стените и също има пролуки, пропускащи достатъчно светлина, за да види ниска машина, поставена върху бетонна платформа. Всичко в обора навява мисли за безстопанственост и забрава, но тази машина, която прилича на доилен апарат, изглежда чисто нова. Няма ръжда, няма прах. Той се приближава. От едната и страна стърчи хромирана тръба. Под нея има канал. Металната яка около него изглежда влажна. Върху машината има малка метална плочка. До нея — червено копче. На плочката пише: