Той отново се засмива, но…
„Но не ми звучиш много убедено, друже“ — мисли си Калахан.
— Ако не друго, това ще ги убие. — Уолтър вдига кутията и Калахан отново дочува слабо неприятния звън на камбаните. — И кой мислиш, че ще им го занесе? Ка, разбира се, но дори ка се нуждае от помощник, кай-май. Това си ти.
— Не разбирам.
— Естествено, че няма да разбираш, а аз нямам време да ти обяснявам. Като Белия заек в „Алиса“, закъснявам, закъснявам, имам много важна среща. Виж сега, те ме преследваха, но ги измамих, и се върнах, за да си похортувам с теб. Бързам, бързам, бързам! Сега пак трябва да ги изпреваря, защото как иначе ще ги подмамя в капана? Затова, Дон, трябва да прекратяваме малкия си разговор, колкото и да не ни се иска. Хайде, бързо да се връщаме в обора. Тичай!
— Ами ако не искам?
Само че тук няма никакво „ако“. Калахан за нищо на света не иска да се връща в обора. Защо просто не помоли мъжа в черно да го пусне и не се опита да догони черните точки? Какво ще стане, ако му каже: „Аз трябва да отида с тях. Там ме зове моето ка“? Досеща се какво ще последва. Все едно да спориш с радиото. Сякаш да потвърди това, Уолтър казва:
— Няма значение какво искаш. Ще отидеш, където ти нареди Кралят, и там ще чакаш. Ако тези двамата умрат, както съм почти сигурен, че ще стане, ще живееш дълги години в спокойно пасторално блаженство и с лъжливо, но без съмнение приятно чувство за изкупление. Ще достигнеш своето ниво на Кулата дълго след като съм се превърнал в прах и пепел на моето. Това ти гарантирам, отче, защото съм го видял във вълшебното стъкло, истина казвам! Ако обаче оцелеят? Ако се озоват там, където ще те изпратя? Тогава ще им помогнеш по всеки възможен начин и така ще ги погубиш. Заплетена история, не мислиш ли?
Мъжът в черно тръгва към Калахан. Калахан отстъпва към обора, където го чака неоткритата врата. Не иска да ходи там, но няма къде другаде.
— Остави ме.
— Не. Няма да стане.
Мъжът в черно вдига кутията към Калахан и хваща капака.
— Не! — изкрещява Калахан.
Защото мъжът в черно не трябва да отваря кутията. Вътре има нещо ужасно, което би уплашило дори Барлоу.
— Върви и може би няма да я отворя — дразни го Уолтър.
Калахан отстъпва под сянката на обора. Скоро отново ще е вътре. Няма как да го избегне. Чувства как странната еднопосочна врата го чака.
— Безжалостен мръсник! — избухва той. Зениците на Уолтър се разширяват и за момент по лицето му се изписва обидено изражение. Може да е абсурдно, но в очите му Калахан съзира, че чувството е искрено. Това разбива всичките му надежди, че може би сънува, че това е последният проблясък преди смъртта. В сънищата — поне в неговите — лошите герои, злите герои никога не изпитват обикновени човешки емоции.
— Правя само онова, което ми заповядат ка, Кралят и Кулата. Всички го правим. Ние сме техни роби.
Калахан си спомня съня, в който бе пътувал: изоставените силози, мрачните залези и дългите сенки, радостта си, докато бе влачил оковите, чийто звън му се струваше като прекрасна музика.
— Знам — казва той.
— Виждам. Хайде, движение.
Калахан отстъпва в обора. Отново усеща леката, почти недоловима миризма на старо сено. Детройт му изглежда далечен сън, халюцинация. Спомените за Америка — също.
— Само не отваряй кутията — моли той. — Ще направя каквото искаш.
— Добро отче си ти, Дон.
— Нали обеща да не ме наричаш така?
— Обещанията са, за да бъдат нарушавани, отче.
— Съмнявам се, че ще успееш да го убиеш — казва Калахан.
Уолтър се намусва:
— Това е работа на ка, не моя.
— Може би не е и на ка. Представи си, че той стои над ка.
Уолтър отстъпва, сякаш е получил плесница.
„Това бяха богохулни думи — мисли си Калахан. — А на този човек такива не му минават.“
— Никой не е над ка, лъжлив свещенико! — изсъсква мъжът в черно. — И стаята на върха на Кулата е празна. Знам го със сигурност.
Макар че няма представа за какво приказва мъжът в черно, Калахан отговаря, без да се замисли:
— Грешиш. Бог съществува. Той стои и наблюдава всички ни от небето. Той…