— Харесва ми, Роланд, но ако трябва да правя друго, освен да скачам в сеното, да уча Ко да се премята през глава или да правя жабки върху водата с плоски камъни, мисля, че не е зле да ми кажеш.
— Не искам друго от теб — отвърна Роланд; после, сякаш сега му беше хрумнало, добави: — И да се наспиваш. Сега растеш, имаш нужда от много сън.
— Защо въобще съм там?
— Защото имам предчувствие, че там ти е мястото. Искам само да си държиш очите отворени и да ми казваш, ако забележиш нещо особено.
— Освен това, хлапе, не стоим ли достатъчно заедно денем? — попита Еди.
През следващите пет дни те наистина не се разделяха. Новината, че са яздили конете на сай Овърхолсър, бързо остаря. Също и вестта за изтръпнали мускули и натъртени задници. При една такава езда, когато наближаваха мястото, където чакаше Анди, Роланд попита Сузана направо дали не е обмисляла аборт.
— Ами, не бих казала, че не ми е хрумвала такава мисъл.
— Изобщо не си помисляй. Никакъв аборт.
— Има ли причина?
— Ка.
— Кака ти — бързо се намеси Еди.
Това беше стара шега, но всички се засмяха. Повече не засегнаха тази тема. На Роланд не му се вярваше, че е минало толкова леко, но беше доволен. Наистина се радваше, че Сузана не настоява да обсъждат темата за Мия и бебето. Вероятно тя си даваше сметка, че е по-добре да не знае някои неща.
Все пак не и липсваше кураж. Роланд знаеше, че въпросите рано или късно ще излязат наяве, но след петия ден започна да я праща във фермата на Джафърдс, за да се упражнява в хвърлянето на чиния.
Осем дни след дългия им разговор на верандата на отеца Сузана ги покани у Джафърдсови, за да им се похвали с напредъка си.
— Идеята е на Заля — обясни. — Иска да чуе мнението ви.
Роланд се досещаше, че всъщност самата Сузана иска отговор на този въпрос.
Когато пристигнаха, завариха цялото семейство Джафърдс, събрано на верандата, а също неколцина от съседите им: Хорхе Естрада с жена си, Диего Адамс (с кожени каубойски панталони), семейство Хавиер. Приличаха на кибици около играчи на табла. Залман и Тия, тъпоумните близнаци, стояха встрани и зяпаха гостите ококорени. Анди също беше тук и бебето Арон спеше в ръцете му.
— Дотук с тайните, Роланд — измърмори Еди.
Роланд не издаде безпокойството си, въпреки че виждаше пълната безсмисленост на заплахата си към пастирите, които бяха видели как госпожа Айзенхарт хвърля чинията. Селяните обичаха да си чешат езиците, това беше; дали в баронствата, или в граничните земи, клюките бяха любимо занимание.
„Поне ще се разчуе, че Роланд е достатъчно решителен, корав комала — помисли си той. — Че с него шега не бива.“
— Няма какво да се направи — отбеляза той. — Жителите на Кала добре знаят за чинията и Сестрите на Оризия. Може да е за добро, ако научат, че и Сузана е усвоила това умение.
— Дано… такова… не се издъни — измърмори Джейк.
Тримата бяха посрещнати с уважение.
Анди каза на Джейк, че млада жена копнее за него. Момчето се изчерви и отвърна на робота, че предпочита да не научава повече подробности за това, ако му е угодно.
— Както искаш, сой.
Джейк се втренчи в надписа на металните му гърди и се запита дали наистина е попаднал в свят на каубои и роботи, или просто сънува.
— Дано това бебе скоро да се събуди, моля. И да се разплаче! Защото знам няколко успокоителни детски песнички.
— Млъквай, ръждива тенекийо! — измърмори Дядото и Анди помоли за прошка в обичайния си арогантен стил.
„Вестоносец, многофункционален — помисли си Джейк. — Дали една от другите ти функции не е да дразниш хората, Анди?“
Сузана беше влязла в къщата със Заля. Когато излязоха, носеше две торбички, увиснали на ремъци на кръста и като кобури.
— Хитро приспособление — отбеляза Диего Адамс.
— Изобретение на Сузана — обясни Заля. — Нещо като манерки са.
„Не съвсем“ — помисли си Еди и се усмихна. Забеляза, че другите му двама приятели също се усмихват. За Бога, дори Ко.
— Дали ще задържат водата? — попита Бъки Хавиер.
Този въпрос само подчертаваше разликата между стрелците и селяните от Кала, помисли си Еди. Членовете на катета веднага се бяха досетили за предназначението на импровизираните кобури. Хавиер обаче беше земеделец и гледаше на света със съвсем други очи.
„Вие имате нужда от нас — помисли си Еди, докато изучаваше групичката мъже на верандата. — Иначе никога няма да се справите.“