— О, да. Няма много от луксозните — като онази, която ти е показала сай Айзенхарт, Роланд, — но учебните са стотици. Росалита и Сейъри Адамс вече ги преглеждат и отделят онези, които не летят добре. — Тя замълча, след това прошепна: — Видях ги, Роланд, и макар че Сейъри е храбра като лъв и е готова да се изправи срещу торнадо…
— Не я бива, а? — попита Еди.
— Не съвсем. Добра е, но не като останалите. И не е толкова надъхана.
— Може да и измисля друго занимание — съгласи се Роланд.
— Добре ще е, сладурче.
— При охраната на децата, може би. Вдругиден ще ги видим как хвърлят. Едно малко състезание ще повдигне духа им. В пет часа, Сузана, известно ли им е?
— Да. Повечето жители на Кала ще се появят, ако им разрешим.
Това беше обезкуражаващо…, но можеше да се очаква.
„Твърде дълго не съм бил сред хора — помисли си Стрелеца. — Забравил съм някои неща.“
— Ще бъдем само ние и жените — отсече.
— Ако гражданите видят, че жените им са добри в хвърлянето, много от тях може да застанат на наша страна.
Роланд поклати глава. Не искаше никой да знае колко са добри жените им в хвърлянето, това бе може би най-важното. Градът обаче знаеше, че хвърлят… и това може би не беше чак толкова лошо.
— Колко са способни, Сузана? Кажи ми.
Тя се замисли и отговори:
— Истински убийци.
— Можеш ли да ги научиш на двойното хвърляне?
Сузана се замисли. Всеки можеше да се научи на всичко, ако има достатъчно време. Оставаха само тринайсет дни, а когато Сестрите на Оризия (включително най-новият им член, Сузана от Ню Йорк) се срещнат у отец Калахан, за да покажат уменията си, щяха да имат само седмица и половина. Долното хвърляне и се удаваше лесно, като стрелбата, но останалите…
— Росалита ще го научи — отвърна накрая. — Маргарет Айзенхарт може би, но има опасност да се обърка в най-неподходящия момент. А Заля? Не. Тя винаги хвърля с дясната ръка, не може по две наведнъж. Малко е бавна, но мога да гарантирам, че всяка нейна чиния ще попада в целта.
— Да — намеси се Еди, — докато някой прехващач не я превърне във фонтан от кръв.
Сузана продължи, без да му обръща внимание:
— Заради нас може да пострадат, Роланд. Знаеш го.
Той кимна. Видяното го беше изпълнило с увереност, особено в светлината на казаното от Еди. Сега Сузана и Джейк също знаеха тайната на Дядото. А като стана дума за Джейк…
— Днес си много мълчалив — обърна се Роланд съм момчето. — Има ли нещо?
— Всичко е наред — отвърна Джейк.
Гледаше Анди. Мислеше си как роботът бе люлял бебето. Ако Тян, Заля и другите им деца загинеха и Анди трябваше да се грижи за Арон, момченцето щеше да умре след по-малко от шест месеца. Да умре или да се превърне в най-халтавото хлапе във вселената. Анди щеше да го повива, Анди щеше да го храни винаги с най-полезните неща, Анди щеше да го кара да се оригва, когато трябва, и да му пее приспивни песнички. Всяка щеше да бъде изпята съвършено правилно и лишена дори от капка майчина нежност. Или бащина. Анди щеше винаги да си остане роботът-вестоносец, многофункционален. Бебето Арон щеше да расте по-добре, ако го отглеждат… вълци.
Тази мисъл го накара да си спомни пак нощта, когато с Бени бяха спали на палатка (това им беше последният път, защото времето бе захладняло). Нощта на разговора между Анди и бащата на Бени. Таткото на приятеля му беше прекосил реката и бе тръгнал на изток. Към Тъндърклап.
— Джейк, сигурен ли си, че си добре? — попита Сузана.
— Да, госпожо.
Тя се засмя. Джейк също, но още си мислеше за бащата на Бени. За очилата му. Джейк бе почти сигурен, че той е единственият в града, който носи очила. Един ден, докато яздеха, го беше попитал за тях. Бащата на Бени му беше разказал как ги разменил за красиво расово жребче — взел ги от един от плаващите пазари, когато сестрата на Бени още била жива, Оризия да бди над душата и. Взел ги, макар че всички, включително Вон Айзенхарт, му повтаряли, че са безполезни като хороскопите на Анди. Бен Слайтман обаче ги пробвал и всичко се променило. За пръв път виждал света ясно.
Той бе свалил очилата, беше ги почистил с ризата си и ги бе вдигнал към светлината.
— Не знам какво ще правя, ако ги изгубя или се счупят — сподели. — Живял съм без такова нещо двайсетина години, но човек бързо свиква с хубавото.
На Джейк този разказ му хареса. Беше сигурен, че Сузана ще му повярва (като се имаше предвид, че очилата бяха направили впечатление първо на нея). Роланд сигурно също щеше да повярва. Слайтман го разказваше по най-подходящия начин: като човек, който се радва на късмета си и с готовност се хвали как се е оказал прав, когато никой не му е вярвал. Еди вероятно също щеше да налапа въдицата. Жалко, че историята на Слайтман бе пълна лъжа. Джейк не знаеше каква е била истинската сделка (не можеше да проникне толкова дълбоко в мислите на Слайтман), но това поне му беше известно. И го тревожеше.