— Защо ги остави да ме убият, братле? — хлипаше Хенри. — Чаках да ме спасиш, но ти не дойде!
— Безсмислица — измърмори Еди. — Добре, ясно. Какво ще правим сега.
— Според двата разказа, които чух за това място — на Калахан и на Хенчик, — вратата ще се отвори, когато отворя кутията.
Еди се изсмя нервно:
— Дори не искам да пипаш кутията.
— Ако си се отказал…
Еди поклати глава:
— Не. Искам да го направя. — Неочаквано се усмихна широко. — Нали не се тревожиш, че ще се надрусам? Че ще намеря някой пласьор и ще си взема дрога? От бездната прозвуча гласът на Хенри:
— Това е китайски бял прах, брато! Тия негри продават най-доброто.
— Не — отвърна Роланд. — Имам достатъчно тревоги, но старите ти навици не са сред тях.
— Добре.
Еди влезе малко по-навътре и погледна самотно стърчащата врата. Освен с йероглифите и кристалната топка с гравираната роза тази не се отличаваше от трите на плажа.
— Ако я заобиколиш…
— Ако я заобиколиш, изчезва. Има обаче опасност да пропаднеш в пропастта… чак в На’ар, както твърди Хенчик. За това внимавай.
— Добър съвет и Еди Бързака казва благодаря.
Той пробва кристалната топка и установи, че не помръдва. Беше го очаквал.
— Трябва да си представиш Ню Йорк — каза Роланд. — По-специално Второ Авеню. И онази година. Хиляда деветстотин седемдесет и седма.
— Как можеш да си представиш година!
— Представи си деня, в който с Джейк последвахте предишното му аз — обясни с нетърпение Роланд.
Еди понечи да каже, че това не е подходящ ден, че е твърде рано, но замълча. Ако предположенията им бяха правилни, той не можеше да се върне в същия ден, нито в тодаш, нито наистина. Ако бяха прави, времето там бе свързано по някакъв начин с времето тук, само вървеше малко по-бързо. Ако бяха прави за правилата… ако имаше правила… „Е, иди и ще видиш“ — помисли си.
— Еди? Искаш ли да се опитам да те хипнотизирам? — Роланд беше извадил един куршум. — Може така да ти помогна да видиш по-ясно миналото.
— Не, предпочитам да съм буден.
Еди стисна и отпусна юмруци, пое си дълбоко въздух и силно издиша. Сърцето му не биеше твърде бързо, но с всеки удар тялото му потреперваше. За Бога, нещата щяха да бъдат много по-лесни, ако имаше копчета, като машината на времето на професор Пибоди или в онзи филм за Морлокови!
— Добре ли изглеждам? — попита той. — Ако се появя на Второ Авеню посред бял ден, ще направя ли впечатление?
— Ако се появиш изведнъж пред хората, вероятно ще направиш. Съветвам те да не обръщаш внимание на никого, който иска да разговаря по този въпрос, и да се ометеш веднага.
— Това ми е ясно. Имах предвид как са дрехите ми.
Роланд вдигна рамене:
— Не знам, Еди. Това е твоят град, не моят.
Еди можеше да каже: „Бруклин е моят град.“ Така беше. По принцип ходеше в Манхатън най-много веднъж месечно, мислеше за него като за друга страна. Все пак разбираше какво има предвид Роланд. Огледа се: носеше фланелена блуза и тъмни дънки с копчета (от Луд не беше виждал цип). Предположи, че може да мине за нормално облечен. Поне за Ню Йорк. Ако някой го загледа по-внимателно, щеше да си помисли: „сервитьор или неуспял артист, който се прави на хипи в почивния си ден“. Не вярваше много хора да го загледат и това беше добре. Сети се още нещо.
— Имаш ли ремъче?
От дълбините на пещерата гласът на господин Тъбтър, учителя му от пети клас, зловещо изкрещя:
— Имаше възможности! Беше отличен ученик, а виж какво стана от теб! Защо позволи на брат си да те развали?
Хенри му отговори възмутено през плач:
— Той ме остави да умра! Той ме уби.
Роланд свали торбата си, остави я на земята, отвори я и започна да рови в нея. Еди не знаеше колко неща има вътре, изглеждаше му бездънна. Накрая Стрелеца намери онова, което търсеше.
Докато Еди връзваше косата си на опашка (това му придаде напълно завършен вид на хипи), Роланд извади малката си торбичка и я изсипа на земята. Имаше кесийка с тютюна от Калахан, няколко вида монети и банкноти, шивашки принадлежности, чашката, която бе превърнал в импровизиран компас недалеч от поляната на Шардик, стара карта и новата, начертана от близнаците Тавъри. После свали големия си револвер, отвори цилиндъра, провери дали е пълен, кимна и пак го затвори. Прибра оръжието в торбичката, завърза я и я подаде на Еди. Отначало Еди не искаше да го вземе: